Нехтеница – вр. Налбант (Ковач) – Нехтеница

Описаният тук маршрут е кръгов – през Якорудските езера, връх Налбант и хижа „Грънчар“. Осъществим е за един ден, както направих аз. Неговата начална и крайна точка е местността Нехтèница, където е построен кантон „Нехтеница“. До последния води асфалтиран път от гр. Якоруда, който минава през местността Трещенѝк и продължава за хижа „Грънчар.

От кантона се тръгва по черен път на северозапад. След стотина метра той прави голям завой на север, край изоставени постройки, след което отново поема на северозапад. Завоят може да се избегне като се мине по просечена през клека широка пътека. Навлиза се в широката долина на река Нехтèница, по-известна днес с името Голèма Бàненска рèка, а по-надолу (след слива с т.нар. Мàлка Бàненска рèка) само като Бàненска рèка.

Пътят е с умерен наклон и ходенето е леко и приятно. Върви се през оградени от клек поляни. Напред – на запад, се откриват красиви гледки към билото на Рила, по което в този участък, доминират върховете Налбàнт (2633,7 m) и Джàнга (2556 m). Тези два върха, гледани от Нехтèничкия трòг, са изключително красиви. Вдясно пък – на северозапад, се издига връх Сỳата вàпа (2638,2 m). Отляво – на юг и югозапад, тъмнее един каменист, обрасъл с гъст клек, рид. Последният дели долините на Нехтèница (Голèма Бàненска рèка) и Мàлка Бàненска рèка, за да завърши при техния водослив.

След около 3 км пътят завършва до язовирната стена, която е заприщила най-голямото от Якорỳдските езера – Рѝбното. Малко преди последното се минава през ограда от циментови колове и бодлива тел, на която има табели, че минаването е забранено. Това поради факта, че районът наоколо е санитарно-охранителна зона и водата се използва за питейни и битови нужди на гр. Якоруда. Разстоянието от кантона до Рѝбното езеро се преодолява за около 45 минути.

От южния край на язовирната стена започва широка, добре очертана пътека. Продължава се по нея. Тя се провира през висок клек и малки полянки и за 25 минути извежда до брега на второто по големина езеро от Якорудската група – Мрътвò èзеро. Нарича се така, тъй като в него не може да живее риба. В най-ново време то периодически се зарибява. Местните хора разказват обаче, че през няколко години от дъното изтича газ, който умъртвява рибите.

Маршрутът продължава на югозапад. В началото се върви покрай брега на езерото, след което, без пътека, започва изкачване по камънака на юг. За около 20 минути се достига една малка трогова долинка и се поема по нейното дъно на югозапад. Оттук се продължава по стръмен улей, в началото на северозапад, а след това на запад. По него, с кратки списания за почивка, за около 35 минути се излиза на билото на планината, между връх Налбàнт и мястото, откъдето се откъсва рида, който огражда Якорудския циркус от юг.

Тук е мястото да кажа, че в тази част на маршрута липсва маркировка. При намалена видимост възможността от изгубване нараства значително. Ако вали минаването на участъка от Мрътвò èзеро до билото е рисково, тъй като опасността от подхлъзване и падане е много голяма.

Към връх Налбàнт се продължава на север-северозапад. Върви се само по билото. Изкачването е леко и става за около 10 минути. На мен ми бе необходим повече от половин час, тъй като спирах често за правене на снимки. При ясно време панорамите, които се откриват оттук – във всички посоки, са впечатляващи.

Връх Налбàнт (2633,7 m) е най-личния в тази част на рилското било. По последното в съседство се издигат връх Джàнга (2556 m) – на северозапад, и Лопàтишки връх (2530 m) – на югозапад. Склоновете на Налбàнт от запад и юг са полегати, а тези от север и изток почти отвесни. През 1942 г., с министерска заповед – обнародвана в Държавен вестник, върхът е преименуван на Ковàч. Новото название се използва от много планинари. Същото е неточен превод на старото, една от причините аз самия да предпочитам името Налбàнт. Налбантството – поставянето на подкови на добитъка, е занаят, който у нас е обречен на изчезване. Не така стоят нещата с ковачеството – ковашкия занаят, който е търсен и има бъдеще.

По западния склон на връх Налбант минава трасето на международният маршрут „Е-4“. В този участък то е означено с лентова – червена боя, и стълбова маркировка – метални жалони. Пътеката отстои на около 120 m западно от връхната кота. Маршрутът продължава по нея.

Аз обаче, за разнообразие, още при достигането ѝ я изоставих и се спуснах направо към малкия плитък ембрионален циркус, северно под Налбàнт. Същият не ми е известно да има собствено име. В него лежат 3-4 малки езерца, които, с едно изключение, бяха пресъхнали. Дъната им, заети от камъни, пясъци и тиня, гледаха жадно към небето. Слизането от билото до тях ми отне 10 минути.

Малко по-надолу отново се включих в маркираната пътека. От последната скоро направих и още едно кратко отклоняване. Целта бе да надзърна в северното отделение на Якорудския циркус. То е оградено от билото на Рила и рида, на който се издига красивия връх Сỳата вàпа (2638,2 m). В него има 2 езера, едното от които много красиво.

Връщането на маркираното трасе на „Е-4“ направих бързо и отново поех по него, в северна посока. Казвам трасе, тъй като, в този участък, по него вървят успоредно една до друга 3-4 пътеки. Личи си, че оттук минават много туристи.

Не след дълго споменатите пътеки се събират в една, която навлиза в клека и започва да се спуска към седловината, неправилно означавана в картите с името Джàнка. Местните хора наричат местността Долните куки. Вляво – на северозапад, се вижда язовир "Бели искър". Направо - в северна посока, стърчат Юрỳшки чал, Песоклѝва вàпа, Близнàците и Мусалà.

До седловината така и не слязох. Още в началото на спускането изоставих маркировката и хванах една друга – немаркирана, рядко използвана пътека, в източна посока. Първо, исках да спестя време и да сляза по-бързо до хижа „Грънчар“. Второто ми желание бе да разгледам двете малки езерца от Грънчарската група.

Тази пътека трябва да се следи внимателно, тъй като на места се губи в растителността. Особено при намалена видимост. Най-добре е човек да разполага с GPS приемник, който, при необходимост, да го насочи във вярната посока.

За съжаление не улучих „правилния“ сезон и двете малки Грънчарски езера заварих почти пресъхнали. Те приличаха на локви, готови да се предадат пред палещото слънце, което с всяка изминала минута „изсмукваше“ водата им. След като ги разгледах се върнах на пътеката и бързо стигнах хижата. Слизането от билото до нея, включително с разглеждането на двете езера, ми отне 30 минути. Връщането до изходната точка – местността Нехтèница, направих за малко повече от час, по съществуващия широк черен път, маркиран с червена боя.

GPS следа на описания маршрут и още снимки вижте по-долу.