Търси

Поклоннически път "Рилски чудотворец" - 2017 година /втори ден/

Добави в любими
Категории: История Пътеписи Маршрути Природни забележителности Църкви Параклиси
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

 

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 4

 

 

 

Днешният ден е ден на спасение.
Той ни учи на мъдрост.
Днешната нощ носи мир и тишина на вселената.
Тази нощ принадлежи на Кроткия.
Нека всеки превъзмогне своята ярост и суровост.
Тя, днешната нощ, принадлежи на Смирения.

св. Ефрем Сириец

 

02.08.2017 г.

х. Планинарска песен - х. Кумата - м. Конярника - Черни връх -

вр. Ярловски купен - с. Ярлово

 

Спах добре онази нощ. Наистина, будих се на няколко пъти, но беше тихо, не се чуваше дори хъркане откъм съседните палатки. Поглеждах къде са се преместили звездите, намествах се върху шалтето и заспивах наново. Не знам спалният чувал ли ми беше крив, шалтето или аз, но и онази сутрин се оказах с глава опряна в пейката. А уж мястото изглеждаше равно!

Събуждах се на моменти... Момент сън, момент оглеждане, момент възприемане на шумовете и пак заспиване за кратко. Бавно осъзнаване къде съм, какво ме е довело тук и появата на очакването за нов ден, с всичко което ще донесе той. Накрая се реших, събудих се окончателно, станах бързо, събрах спалния чувал и отидох в столовата на хижата да си прибера багажа, който бях оставила там. Закусихме набързо, метнах голямата раница при буса и се помотахме малко около хижа Боерица, съвсем близо до нашата, в очакване да тръгнем към параклиса до хижа Кумата. 

Преди време се гордеех с това, че уж познавам Витоша и то когато още нямаше маркировка там и хората бяха позабравили да ходят на планина. А по време на похода се оказа, че не знам за съществуването на параклисчето над Кумата, носещо името на Свети Иван Рилски. Стигнахме и до него, наредихме се наоколо, започна четенето на акатиста. Стани ме дръпна да се качим малко по-нависоко, откъдето се виждаше и чуваше по-добре.

 

 

 

 

 

 

 

 

А раничките търпеливо чакаха...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Така че пак тръгнахме, една доста внушителна група от 150 човека. Някои от тях си спомниха първия поход, когато бройката не е надвишавала скромните тридесет. Личеше си, че се радват как тяхната тогава изглеждаща "луда" идея вече е цел на толкова много хора. Но от друга страна нещо се беше променило не само към добро. Сякаш в споделените истории имаше и носталгия по онези времена, когато са били сами със светеца. Тази година последните в колоната не пееха тропара. Една частица божественост си беше отишла, за да се настани на нейно място може би малко туризъм, може би известно увлечение тип фейсбук, може би повече приятелство...

 

 

 

 

 

 

 

 

Постепенно излязохме от гората и стигнахме до поляните в местността Конярника.

 

 

 

 

 

 

Ние със Стани отново изостанахме, наистина отзад се вървеше по-лесно, със собствено темпо и сред все по-малко хора. На чешмата спряхме да се намажем със слънцезащитен крем.

 

 

 

 

 

 

Аз пак не си напълних шишетата, все забравях, предполагам защото издържам повече без вода, отколкото без храна. Пътем нагоре се заприказвах с Милка, която заедно с мъжа си работи в манастира "Света Марина" в Сяново, единственият манастир в Добруджа с аязмо. За това място има интересни истории, някои от които хубави - за изцелението на хората от аязмото, други зловещи, като тази за смъртта на монахинята баба Текла. Най-интересната история обаче е за помощта на доброволците, които организират лагер в манастира веднъж годишно и помагат за възстановяването му. По-късно четох, че част от парите за това възстановяване са дошли от дарения в близките джамии или пък че холандски протестанти са участвали в един от лагерите. Това всъщност е религията и вярата, а не онова, което виждаме в жълтите медии или в църквите на жълтите павета.

Настигнахме групата на заслон Самара. Бързо извадихме храната, защото беше ясно, че като сме последни, почивката ни се съкращава с времето, в което сме се влачили на опашката. И противно на написаното в книгите, последните в планината рядко стават първи. Въпреки появата на огромен скакалец и активиране на фобията ми, успях да се наям  и дори да се отпусна за кратка, по-сладка дори и от хляба, дрямка. В следващия момент се огледах и видях поляната около заслона почти празна. Невероятно беше как толкова много хора успяха да се изнесат така безшумно и бързо. Няма как, събрахме багажа и ние, и тръгнахме.

Качването на последната част преди Черни връх винаги ми е било тегаво, независимо откъде съм го правила, но особено по този маршрут и  най-вече последните 15 кола.

 

 

 

 

 

 

Този ден обаче, дали заради почивката на Самара, дали заради естеството на похода, или заради компанията, но с учудване забелязах, колко често се сменят номерата. Стани ми направи няколко снимки, аз снимах цветята край пътеката и ето ни горе!

 

 

 

 

 

 

Време беше за обедна почивка, която струва ми се почти всички си взехме още на заслона. В чайната вода не дават, тоалетната беше заключена, а аз се сетих за вода с лекото закъснение от няколко часа. Здраве да е, не ми беше за първи път да почакам до следващата чешма. Със Стани се провряхме през напиращите за боб хора и отидохме до едно любимо място - барелефа на Алеко, да си направим няколко снимки и да позволим на спомените да изплуват за малко, колкото леко да ни стиснат за гърлото. Черни връх е първото ни съвместно ходене на планина - аз, Стани и брат ми през есента на двехилядната година. Празнуването на двадесет и петия ми рожден ден с група ентусиасти, завършило със слънчеви изгаряния и травми на почти всички в групата. Първото ми голямо замръкване две години по-късно - пак Стани, аз и един приятел. Първото ми замръкване сама на слизане оттам в сняг. И още много изкачвания и слизания, всяко едно запомнено с остроумна шега, приятелски смях, разговори, просене на хляб в чайната, случайни срещи, газене в сняг, трева, вода, малини и боровинки... Никога не съм слагала Черни връх сред любимите ми върхове. Едва след този поход осъзнах, каква голяма част от планинарството и приятелствата ми е свързана с него. Може би затова и не пасва на нито един списък с "най-". Един изключителен връх, който съм споделяла с изключителни хора... или с мислите и страховете си.

Всъщност, най-често Черни връх се споделя с вятъра. Поради тази причина, а и защото пейките вече бяха заети, се разположихме почти на завет между камъните. С облекчение си събух обувките. Едвам втори ден е, а краката ми се бяха подбили. Или сводът ми беше паднал още повече, или стелките вече се нуждаеха от смяна. Сигурно беше второто, поне като гледах колко са износени, а и определено не ми пасваха така добре както преди пет години. Приех нещата философски, това щеше да е последният им дълъг преход и трябваше да издържим заедно още само пет дена.

Почти бях задрямала, затоплена от августовското слънце, така че когато прозвуча почукването, предизвестяващо края на почивката и началото на акатиста, не ми се мърдаше. Все пак станах, защото идеята не беше да се излежавам на Черни връх, а да направя нещо за душата си. Въпреки това, вместо да се присъединя към ядрото на групата около хоругвите и да правя това което трябва, аз се мотаех по периферията, снимах и зяпах. Интересни ми бяха хората, всеки с различно поведение - вглъбени в молитва или бъбрещи един с друг най-отзад. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докато стоях, гледах и осмислях случващото се, началото на колоната се изниза по посока на Скопарника. Първо се полюшнаха хоругвите, потънаха под туфите хвойна, отново се показваха все по-далеч и по-далеч, и надолу. После отминаха хората. Тропарът се чуваше глъхнещо и на талази, също каквото беше и движението на човешката змия. Е, разбира се, не тази от Райската градина.

Със Стани подскачахме отзад, мъчейки се да я уловим в една снимка-спомен, който никога няма да бъде толкова жив и истински, колкото в паметта ни, въпреки съвършенствата на техниката. Но вместо да извикаме "О, миг, поспри!" като Фауст или поне "О, поход, поспри!",  на нас ни се наложи бързо да се спуснем след другите, за да не се откъснем прекалено много. От тук нататък ни предстоеше все слизане, така че придвижването беше бързо и непрекъснато изпреварвахме или бивахме изпреварвани от някого, понякога по няколко пъти.  

 

По някое време изгубих Стани, заради снимки, или заплесване, или по малко от двете. Прибрах фотоапарата и известно време просто вървях. Казвали са ми, че по време на дълги преходи, хората преосмислят важни за тях неща. Аз съм доста по-елементарна. Докато вървя, си мисля за същите неща, които ме тормозят и ежедневието. Винаги е било така и нито една мъдра мисъл или разрешение на проблем не са ми хрумвали по време на каквото и да е ходене в планината. Както ми се струва, аз съм единствения философ-планинар, който дори след 20 дена бъхтане из пущинаците извежда причините от следствието.

Както и да е, независимо дали човек просто зяпа или разсъждава за смисъла на живота, когато слиза от Черни връх неминуемо стига до чешма, освен ако зяпането не е в повече. Нашия случай не беше такъв, затова се изчакахме на чешмата, групата се събра и някои хора, включая мен си наляха вода. Водата беше леденостудена и затова отпих само няколко глътки. Това щеше да ми бъде до Ярлово, въпреки че напълних шишето. Знаех, че хем ще ме мързи да пия, хем ще започна да огладнявам, но нека има "за всеки случай". Чудно ми е, защо мисълта "за всеки случай" не ми хрумва винаги, например при чешмата на Конярника? Глобален философски въпрос с добро практическо приложение, за който можеше да мисля по-късно докато вървя, вместо да се чудя как да се кача на връх Ярловски купен.

Но традицията си е традиция, така че със Стани се отклонихме към купчината камъни отляво на пътеката. Никой друг не прояви интерес да се качи, така че имахме върха само за себе си. Качихме се бързичко, извадих тетрадката от металната кутия и се пренесох на Е-4. Малко се разочаровах, защото тетрадката се оказа почти нова. Нямаше да мога да видя това, което бяхме писали по време на нашето Е-4 или Живко и Стефан на тяхното. Посъветвах се със Стани дали е редно да напишем нещо за похода. Решихме, че няма нищо лошо в това, така че преписах тропара на Свети Иван Рилски, във варианта на съвременен български език. На съседната страница написах нещо подобно на това, което пишех по време на Е-4 в тетрадките по пътя. Добавих имената ни и датата. Може би все още е там...

След няколко снимки и забързване към пътеката, настигнахме последните от групата или поне смятахме, че това бяха последните. Започна безкрайното спускане към заслон Смильо, с обещанието за още по-дългото последващо слизане към Ярлово. Първото бях изпитала на собствен гръб преди две години, за второто само бях чувала, но и от двете ме втрисаше. Отново спряхме, по-скоро за да се събере групата, отколкото заради почивка. 

Времето беше много топло, сигурно беше един от най-топлите дни за това лято. Слизахме бързо и с всеки метър изгубена надморска височина печелехме допълнителни градуси. При следващото спиране на разклона за Смильо, всички потърсихме рехавата сянка на няколкото пръснати сред високата трева дървета. Интересното е, че никой не се оплака и дори никой не страдаше видимо. Повечето от тези хора не бяха планинари и изглежда не знаеха, че това са планинарски несгоди, а го приемаха за нещо съвсем нормално.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Въпреки, че тази отсечка я бях минавала  само веднъж по тъмно, все пак разпознах някои места, понякога имаше само едва доловимото усещане за дежа вю. Само дето вместо Венко, който да ми казва, че остава още доста до заслона, до мен беше Стани, която ми казваше, че има още доста до Ярлово и не беше тъмно. Подминахме мястото, където се снимах с е-четирейската група на втория ни ден от похода в сутрешната мъгла преди две години. Заслонът не се виждаше, но знаех, че е много наблизо. Старите емоции и спомени обаче отстъпиха на новите, макар и да знаех, че винаги ще се връщат. В онзи момент обаче имах сили да се вълнувам само от и заради настоящия момент.

Пътят към Ярлово се оказа даже по-ужасен, отколкото си мислех. По-изровен на моменти, по-стръмен на места и дори по-дълъг, отколкото в представите ми. За късмет настигнахме един земляк - Найден, който е плевенчанин и планинар, така че се отвари приказка и времето започна да се изнизва неусетно. И точно когато ходенето отново почва да ми идва в повече се оказва, че сме стигнали. Е, не съвсем до Ярлово, а малко преди него, до останките от малък параклис, където първите пристигнали вече почти бяха приключили с четенето на следващата част от акатиста. Седнах на тревата за поредната почивка със събуване на обувките. Какво облекчение! Честно казано се позамислих що за инат трябва да има човек, за да не си намери ново хоби, което да не води до болки в краката. Ама какво да правя като мразя шах, музикален инвалид съм и приключих с бродирането на гоблени преди петнайсет години? Само едното ходене ми остава, пък макар и в края на деня да съм като едно куцо и с двата крака магаре... За компенсация няма по-вкусно ядене от това след десетина часа ходене из някоя планина. Или просто ярловската майсторка на питката, с която ни посрещнаха беше прекалено добра, но определено моето парче ми се стори прекалено малко. Наслушала се бях на истории за боба, който ще ни чака пред църквата, така че съжалението, че не е по-голямо само засили очакването за втората хубава вечер от похода. И нямах предвид само храната, разбира се...

Мина джип, който откара жена с навехнат крак, за пореден път отлична оценка за организаторите. Изчакахме всички и даже се оказа, че не бях последна. И пак се наредихме зад хоругвите и пеейки влязохме в Ярлово, където хората вече ни чакаха. Някои сигурно с вяра, други от любопитство, трети защото нарушавахме еднообразните селски дни, четвърти защото са свикнали, че това се случва всяко лято. Всеки може да промени Вселената и може би в онази вечер ние преместихме Ярлово малко по-близо до Бога.

Църквата "Света Неделя" беше отворена и влязохме в нея. Застанах отдясно, зад дървените столове, разположени между колоните. Интересно е, какви големи и хубави църкви има в тези малки села, през които минаваме. Всъщност, по-правилната дума е красиви. Тази, в която бяхме, беше на повече от сто години, осветена е през далечната 1906 година. Приседнах, свих си пръстите в обувките за да намаля болката в ходилата, облегнах глава на дървото и се изгубих в красотата на църковно-славянското пеене. Харесвам музиката на органа в католическите катедрали, също и хоровете в протестанстките църкви, но православното пеене е нещо изключително, особено когато Господ е събрал на едно място толкова талантливи певци. И щеше да става все по-хубаво, както установих през следващите вечери.

След службата божественото отстъпи място на грижата за спането и вечерята. Докато другите още се суетяха наоколо, Стани като стар ветеран метна раниците на на пода зад нас и обяви, че това са нашите места за спане. Ха, сега разбрах защо застанахме точно там! Навън беше прекрасна вечер и за момент се поколебах, но не бях спала в църква дотогава. Намерихме си големите раници и места на масите в двора. Бобът, който добрите жени от Ярлово бяха направили за нас наистина беше толкова вкусен, колкото ми го бяха похвалили преди това, че даже и по-вкусен, особено гарниран с люта чушка. Бяха разположили големите казани направо на тревата в двора и количеството беше такова, че да се изпълни българската поговорка "за са стигне, трябва да остане". След вечерята дори изиграхме няколко хора под съпровода на булгарините на Ани и Георги. Разбира се, спящите в палатките хора не споделиха нашия ентусиазъм, затова се преместихме на площада пред магазина. Музикантите посвихира още малко, проверих какво става с телефона и фотоапарата, които бях оставила да се зареждат и най-накрая се добрах до чешмата пред църквата без да чакам половина час на опашка. При такава голяма група може да се окаже, че не само прането, ами и миенето на зъби е химера.

 

Промъкнах се през открехнатата врата на църквата и между спящите хора без да включвам челника. Отнякъде се процеждаше достатъчно светлина за да намеря предварително разпънатия спален чувал и да се намъкна в него. Отпуснах глава на импровизираната от дрехи възглавница. На тялото ми му беше твърдо, но на душата меко. Един от онези мигове, които се случваха през целия този ден, когато не мислиш за нищо възвишено, катарзисно и мъдро, но все пак по-късно осъзнаваш, че е било подходящ момент именно за такива мисли.

Но в онази вечер аз просто заспах блажено под благите погледи на Бог, Дева Мария и светците.

 

 



 

 

"Като преминаха ония предели и стигнаха в Средец (София), внесоха ковчега в големия храм "Свети великомъченик Георги", където лежи и свети крал Милутин, наречен Бански, и докато там на един одър лежаха светците и издаваха двойно благоухание за чудо на всички, целият град веднага се стече при тях със свещи и кадила.

Тук монасите сметнаха за добре да предизвестят в манастира за своето пристигане със светеца. И изпратиха един от служителите, като му дадоха следното писмо:

"До честния йеромонах, наш отец и игумен на свещената Рилска обител - господин Давид, и цялото в Христа братство - най-малкият сред монасите Теофан с братята: Да се радват в Господа! Да знаете, че излязохме от търновските предели, добре подпомогнати във всичко от Божията благодат и вашите молитви, като носим със себе си всечестния ковчег на преподобния. И сега сме в град Средец (София), където искаме да останем пет-шест дни и тогава да поемем пътя за манастира. Светиня ви, постарайте се да излезете да посрещнете светеца с подобаващи почести! Молете се за нас!"

След като пуснаха пратеника и се радваха на шестдневен покой, славени и почитани от всички, някаква жена от богатите родове на града направи нов ковчег за светеца от негниещо дърво за 100 гроша, в който и положиха мощите на светеца. А мъжът на тази жена даде шест жълтици, купи светла плащаница и покри с нея ковчега на светеца.

Когато настана седмият ден и след като се извърши славословието на утринното пение, жителите на града узнаха, че монасите искат да тръгнат със светеца и всички заедно се събраха с жени и деца в голямата църква "Свети великомъченик Георги" при митрополията, където обитаваха дошлите със светеца, и решиха помежду си да направят подобаващо изпращане на светеца със свещеници в свещени одежди, със свещи и кадила. Макар и някои от народа да се бояха да не би агаряните да им направят нещо ненадейно, това решение се оказа угодно на всички. И така, заедно с народа, като вдигнаха светеца, множеството избрани мъже на коне, други пеш, множество боси с жени и деца ги изпращаха вън от града на 4 поприща и като се спускаха със сълзи и плач да целуват ковчега на светеца върху носилото, казваха: "Отиваш си от нас, дивни отче, а нас оставяш сираци, както преди!" И удряйки се в гърдите, се връщаха. А велможите заедно със свещеници и монаси направиха шествие с тях чак до мястото, наречено Лешница. И след като ги гостиха там и си взеха мир по обичай (като се сбогуваха), връщаха се у дома. А други вървяха с тях чак до светата обител. Оттам започнаха да носят светеца на своите рамене, като го снеха от животното, което го носеше дотогава.

Като чуха хората от околността за пристигането на светеца, събраха се на река Герман в някакво село, на разстояние от манастира около ден и половина път, и там го чакаха. Но и манастирският игумен, когато узна, че светецът се приближава, вдигна се със своите подчинени, които бяха по това време в манастира - свещеници и братя, и като взеха свещи и най-благоуханни кадила, срещнаха го с почести в споменатото село и почиваха на онова място ден и нощ. Сутринта, като запалиха свещи и кадила и като произнесоха молитва, сам игуменът със свещеници взе мощите на светеца и вървеше пред ковчега, като се радваше и пееше, както някога богоотец Давид пред ковчега на завета. И така вървяха пеша с целия народ до голямата планина Рила. Когато стигнаха до подножието на планината, игуменът заповяда да седнат и да вкусят храна, за да не се изтощят някои от неядене. И така полегнаха хората по зелената трева, както някога при чудесата на Христа. И там поставиха знак в името на светеца, където и досега всяка година на празника хората правят тържество."

из "Разказ за връщането на честните мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител", написано от очевидец, дякон Владислав Граматик, във "Великия панигирик" на Рилския манастир


© автор Яница Илиева

© снимки Яница Илиева, Станислава Лозанска

© Български турист

Материалът е написан от:

Yanitsa Ilieva
Съобщение до потребителя
Български турист © 2014-2018
За нас | Връзка с нас