Търси

Великата планинска пустиня. Мургаш

Добави в любими
Категории: История Природа Книги Върхове
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

През 1879 г. Иван Вазов се изкачва до Мургаш от с. Бухово и описва излета си в кратък пътепис, част от сборника „Живописна България”.

Мургаш

                                                                                                  Пустата Мургаш планина!
                                                                                                  Много си, Мургаш, хубава?
                                                                                                  Нар. песен

Добрият П-ша, общият приятел на всички софиянци, които обичат смеха, кърските пиршества и солените закуски, рано-рано сутринта излазяше с мене из оградата на Кремиковския манастир, яхнал на добитъка си, на който висяха дисаги, напълнени с богата провизия, каквато само изтънчения вкус на сибарита можеше да избере в магазинът на Сташевски в София и в избата на манастира.
Казах: яхнал на своя добитък. Това е евфемизъм, за да не одращя ухото на читателя с една неблагородна, макар и гръмлива дума. Защото, за нещастие, коня, който трябваше на другаря, не биде докаран от балкана и той се задоволи философски с онова, което намери в обора.
Хванахме най-напред полите на планината. Слънцето се подаваше над бърдото от изток и озаряваше с румен светлик върха на Витоша, изрязан в небето с една безподобна чистота и хармоничност на линиите; ред голи могили, успоредно със Стара планина, се нижеха от лявата ни страна еднообразно и тъжно дори до селото Бухово. От него захванахме да се катерим по планината, като оставихме отдире си сиромашкия буховски манастир “Св. Георгий”, станал исторически у нас по гостоприемството за една нощ, което бе дал на покойния княз Александър на 10 август 1886 година при откарването му за Рени...
И така, ние се качвахме все към хълбока на Мургаш. Мургаш! Хайдушкият Мургаш, любимият връх на Любена Каравелова, който му е посветил и песни, и проза! Отдавна е забравена тая планина, новото поколение нито е чувало за нея. Другите великани, които наскоро открихме – Родопи, Рила, Витоша, Амбарица, Юмрючал – блазнят туристи и писатели, а Мургаш се не чува. А Мургаш е бил в онова време, в героическата епоха на българина роб, люлка и свърталище на юнаците: планинските хайдуци наши там са намирали прибежище, яли са легендарните печени агнета под дебелата сянка на букака му. Песнята ни разказва за тия юнаци и въздиша за Мургаш. Той е пълен със смътни възпоминания за неизвестни витязи на отмъщението, горите му са поглъщали гласовете им, изворите му са прохладявали гърлата им, мъжка сила и енергия и буйни животи са се размахвали във волна мощ из самотиите на забравената сега планина.

                    Пустата Мургаш планина!
                    Много си, Мургаш, хубава!

След три часа ход въз върлото, ние се изкачихме на един гол връх. Голи са на Стара планина всичките върхища, както и целият й склон, който се видят от София. Но ще се измами оня, който помисли, че и извътре планината е безлесна. Ако погледнем на север от един от тия върхове, ще видим необозрими пространства от гори: те покриват чуки, долове, урви – цялото вълнение на планината дори до Дунавската равнина.
Обядвахме по 12 часът при едно изворче, па продължихме. Слънцето силно печеше. Въздухът трепкаше от жегата и висотата на мястото не ни доставяше ни най-малък хладец. Но гледката въз Софийско поле възнаграждаваше стократно за тая неприятност. Картината, с гигантската Витоша в дъното, имаше обайна прелест. Родопите, Мусала, Рила дигаха в кръгозора своите висове, зацапани още с преспи и тук-там тънещи в бели облаци... София... но кой ти гледаше София оттука? Тя само образуваше едно безименно петно в чаровната гладка долина със своите облаци прах и димове, ниско висящи над нея. Тук природата и нейното величие, и нейната неведома сила и пълнота обхващаше ума и погледа. А зад мене на север? Мургашът стърчеше твърде повелителен, страшно висок и разделен от нас с дълбоки долове, ярове стръмни и валози голи.
Най-после ги прескокнахме и се закатерихме по самия Мургаш! Няколко орли излитат из близките гори. Големи преспи, лепнати в углъбленията, пускат струйки водица; пътят върви по балкански пасбища и се качва по лъзгави върлини; гледките все по-нови се отварят наоколо, чуката на Мургаш ту се показва, ту се затуля, но все по-близко става.
Влезнахме в букова гора. Тая гора загражда като пояс купена на Мургаш. Гора стара, гъста, величава, но мъртва! Тя е изсъхнала цяла, стволовете се чернеят като изгорели скелети, те простират оголените си безлистни клони с една сърцераздирателна тъговитост и меланхолия, без да се заклати някога на тях зеленко листце.
Никакъв шумец от живот в заспалата мъртъв сън самотия. Стъпките ни трещят зловещо, като че крачим из гробища. Големите стволове, зле изкърмушени от зъба на червяка, покрити с изсъхнали гъби, опустошени от действието на времето, стърчат безгласни, като закрепени на краката си трупове. И каква дълбока глухота, мъртвило, отчужденост! Една скръб, размесела с непонятен страх, обхваща тука душата и ние гледаме по-скоро да изминем това злокобло царство на смърт и запустение.
Животът е хвръкнал оттука навеки, както и хайдуците! Едно възпоминание само от миналото: кладенче шурти между повалените гнили букове. Това кладенче е поило юнаците. То се вика и сега: Xайдушко кладенче. Ние напоихме гърдите си с живителната водица.
От мъртвата гора трябваше още половина час да пъплим нагоре по голината, додето стигнем самото теме на Мургаш. Стъпихме и на него.
То е длъгнеста могила, покрита с трева. Отвсъде тя се спуща стръмно и затъва във венеца на умрялата гора, в усоите на която зимните снегове още оставят преспи. На север се зеленее долината на Орхание и то се белее всред нея. Навсякъде хаос от планини гористи, пустинни и без никакво село или селище.Една сурова дивота и тайнственост иде от тия безлюдни, развълнувани пущинаци. От юг гледката съставлява пълна противоположност на тая: многобройните села, питомното Софийско поле с голите гранитни великани, що стърчат на кръгозора, имат под осветлението на слънцето вълшебен вид. Дълго гледах във възторг и поетически захлас. Вятърът излезе силен и ни накара да се прислоним до една падинка на поляната, дето правим обяд.

Връщането ни за манастира стана вече по билото на Стара планина, по неравни гребени, покрити с паши и с гори. Смъкнахме се твърде късно. В двора царуваше гробна тишина. Но тя биде разбудена от гръмливите викове на П-шата: залаяха псетата, закуркаха пуйки и павуни и на много килийки врачката се полуотвориха за любопитните очи на разбудените сестри... Скоро тишината се пак въцари, П-шата заспа като праведник и циклопското му хъркане смущаваше самотиите на Стара планина.

1897

***

 

Връх Мургаш (1687 м) е първенец на едноименния дял, разположен в Западна Стара планина. Той е интересен орографски и хидрографски възел. В неговия масив се събират няколко рида, а в подножието му извират множество реки и потоци. На запад спускат водите си реките Еловица и Непрътка, на юг – Челаница, Рагиница, Желявската река и Елешница, на изток – Жерковска и Чурекска, а на север Бебреш, Осеница и Чешковица.

***

След преминаването на река Дунав през лятото на 1877 г. руските войски се разделят на три отряда – Източен, под ръководството на престолонаследника Александър Александрович - Преден, под командването на ген. Гурко и Западен, с командващ ген. Криденер. Източният отряд в състав от около 70 000 души има за задача да напредне на изток и да блокира големите военни бази Разград, Русе, Шумен и Варна, без да прави опити за тяхното превземане. Предният отряд в състав 12 000 бойци, между които са и българските опълченци, трябва да настъпи по посока Търново – Старопланинските проходи в централната част на Балкана. На Западния отряд се поставя задачата да овладее Никопол и да развие по-нататъшно настъпление в западна посока. Неговата численост е 35 000 души. След превземането на Плевен на 10 декември 1877 г. е форсиран Балкана. На 27 декември 1877 г. части на Западния отряд преминават билото на Стара планина и завземат селата Чурек, Потоп и Елешница. Дясната колона на отряда се изкачва на връх Мургаш. На 4 януари 1878 г. е освободена София. Един ден по-късно е освободено село Вакарел.

***

В народното творчество се разказва за змеицата, която живеела на Мургаш и крадяла добитъка.

Стоян в механа седеше,
червено вино пиеше,
към планината гледаше,
на планината думаше:

- Горо ле, Мургаш планино,
много си, Мургаш, хубава
за стадо, за зимовище,
а най повече за паша!
Ала ме, Мургаш, разплакват,
че ти ми вземаш, планино,
всяка година по овчар,
тази година двамина,
двамина със кехаята.

Мургашът мълчи всякога,
никому нищо не казва,
ала Стояну продума:
- Стояне, младо юначе,
аз не ти вземам овчари,
а връх мен има грамада
и в камъните змеица,
змеица пуста вдовица -
тя ти й взема овчари,
тя ти взе и кехаята.

***

Колко гостоприемен е бил Мургаш към хайдутите, описва Любен Каравелов в повестта  "Дончо".

IV

Рибата търси това място, което е по-дълбоко, а човекът – което е по-добро. Най-доброто място за нас, българите, е това, дека има свобода, а свобода ние имаме само на планината, дека няма ни камзамали, ни векили, ни ефендиета, ни кадии. Добро нещо е да бъде човек народен хайдутин, а по-добро е да живее той в селото си или в градът си и да бъде свободен. Господи, кога ще да дойде това време?

Ала преди да захвана да ви разказвам за Донча и за неговата дружина, аз трябва да ви разкажа как живеят народните хайдути по горите и по планините. Дойдохме ние на Мургаш планина и захванахме се за работа: нашите българи ни даваха цървули, тютюн, барут, куршуми и други работи; овчарите, ни хранеха с месо и със сирене, а Мургаш планина ни поеше и къща ни даваше. Легнеш си вечер под някоя зелена бука и задремеш, а над тебе божието небе виси, звездици светят и ветрец повява, а около тебе все миризливо, все добро, все хубаво. Пробудиш се заранта и щом си отвориш очите, има и що да чуеш, има и що да видиш: милиони пиленца пеят, агънца блеят, овчарите викат: – рай и повече нищо. А пък наш Нено често пееше такава една песен, която сърцата ни веселеше:

Мургаш-планино, планино,
много си, Мургаш, хубава,
за паша, за зимовище,
а за хайдути най-много!
Тръгнал ми Дончо войвода
да шета гора зелена,
да пие вода студена,
да води момци юнаци.
Дончо е юнак войвода
че го българка родила,
с българско мляко доила
и на сина си думала:
„Дончо, българско коляно,
я си запаши саблята
и си нарами пушката,
па иди в гора зелена,
събери момци юнаци –
удряйте пусти читаци:
да си земята отнемем,
да си децата откупим,
да си жените избавим,
да си бащите поменем,
да си за майка отмъстим!”

Тая песен беше си направил Нено сам, сам си я и пееше. Той пееше още така:

Който си из нас не иска
за България да умре,
за свойта земя да гине –
нека го Господ убие,
нека го майка прокълне,
нека го баща посече,
нека го син му заплюе!

Като огладнеем, ние идеме при овчарите. Овчарите ужка ни не видят, гледат си настрана и говорят между себе си и чак кога видят, че кучетата им се спуснат на нази, то се обърнат, повикат кучетата си и пак ни се огъзят. Хитри са нашите български овчари. Ние се приближим при тях, пуснем си пушките на земята и подпреме се на тях, както и тия на гегите си и кажеме им:

– Добро утро, чичовци! Що има, що няма? ... Дохождаха ли при вас сеймените?... Търсят ли ни или не?

– Дал ви Бог, добро! – отговарят овчарите. – Не бойте се... Няма никой да ви търси! Вие преди една неделя така изплашихте зелките, щото тия цели сто години няма да ви заборавят.

– Добре, добре, момчета! – им каже Дончо. – Хайде, пригответе нещо за ядене и донесете ни да поядем там доле под скалата, в бозалъкът.

– Докога ще аз тебе да храня, Дончо войвода? – казваше кехаята. – Вие и агънцата, и овните и мариите ми изпоядохте... Юреваре ще повикам от вас.

– Добре, добре, Стойко! Аз не ща повече да ти пека овцете, ако ти само тръгнеш с нашата дружина и да ни помогнеш да изгоним турците. Дорде се не освободи България, то твоите овце ще яде и Дончо, и Петко, и Нягул, и Добри, и всеки български хайдутин. България трябва да освободим, брате Стойко, и тогава и тебе, и мене ще бъде добре.

– Добре, Дончо войводо, добре! Аз се само шегувам и ти казвам, че не ща да те храня. Всичките овце да ми поядеш, то и тогава аз няма да се сърдя на тебе. Нека ти бъде сладък моят хляб! Хайде, иди си там в шумата и аз ще ти донеса ядене.

Върнеме се ние назад и чакаме под дебелата сянка, а на сърцето ни гладно-прегладно. Не зная каква е тая работа, а човек много яде, когато се намира на Мургаш планина: ядеш, ядеш и пак си гладен. Ала ето че ни носят ядене: два-три овна, печени на ръжен, два-три овчарски хляба, ургутник с мляко, какач-пастърма и други работи. Забиеме ние ръжените в земята, измъкнеме ножовете, и захванеме да режеме: кой отдека иска и както иска. Весело и добро е за народните хора през лятото! Сърцата ни се пукаха от яд, кога чуехме Нена да пее:

Есен ми дойде,
слана западна –
опари листа
по гора зелена ...

 

 

 

 

 

 

 

 

***

В днешно време змеицата от народните песни не се явява нито на говедарите, пасящи стадата си около Зла поляна, нито на туристите, защото през 1953 г. на върха е изградена метеорологична станция. За целта връхната му кота е изравнена и от първоначалната грамада е останало само малко възвишение зад (северно от) станцията, обозначено с кръст. Това е същинският връх, въпреки че повечето туристи се снимат с измервателните уреди източно от сградата, на които е поставена табелката с името и надморската височина на Мургаш.
От изграждането на метеостанцията до сега, там постоянно има метеоролози, неизменно съжителстващи с черния котарак Мургаш.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Върхът е един от най-ветровитите в България, времето е непостоянно и често слънчевите лъчи се скриват зад облаците за броени минути.
При ясно време обаче планинарите са възнаградени за усилията при стръмното изкачване с необятни гледки. На запад се виждат гънките на хълмовете и планините в Краището и Сърбия. На северозапад все още се различават Комовците, редуват се върховете Издремец, Чукава, малко настрани пресечената пирамида на Козница, уж близките, а вече далечни Увеса, Бигла и Рудешки камък. В ниското се очертава петното на м. Белия камък. На север издига скалиста снага Врачанският Балкан, а на североизток погледът се спуска до Ботевградската котловина. На изток-югоизток започват да се редуват върховете Баба, Свищиплаз, Вежен и съвсем в далечината масива на Триглав. На заден план са зелените вълни на Родопите, а на преден план прохода Витиня. На юг издига високите си върхове Рила, а на югозапад Витоша, приютила многолюдната София в пазвите си.

***

През връх Мургаш минава червената маркиравка на един от вариантите на маршрут Ком-Емине (международен маршрут Е-3).

 

 

 

 

 

 

 

 

***

До връх Мургаш може да се стигне по различни маршрути, като изходните точки са гр. Бухово, с. Желява, с. Чурек, м. Жерково, с. Врачеш, с. Ябланица, Елешнишки манастир, пр. Витиня. 

 

 

 

 

 

 

 

 


© Яница Илиева, Стефан Илиев

© Български турист

Материалът е написан от:

Yanitsa Ilieva
Съобщение до потребителя
Български турист © 2014-2018
За нас | Връзка с нас