Търси

Храм „Св. Георги“ в заличеното с. Бутим, Неврокопско

Добави в любими
Категории: История Зад граница Църкви
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

  Село Бутим, Неврокопско е от старите български села в района. Засвидетелствано е в писмени източници от XV в. с 34 глави на християнски домакинства (Гандев 1989: 303). По-подробни са данните от статистиките в изследването на Е. Радушев. Според тях, в съкратения регистър за 1515 г. в с. Бутим има 57 християнски ханета (семейства) и 3 мюсюлмански. Данните в съкратения регистър за 1530 г. сочат 55 християнски семейства, 5 неженени християни и 4 вдовици. Съответно има 1 мюсюлманско семейство и 1 неженен мюсюлманин (Радушев 2008: 411). Данните в османския регистър за 1723 г. сочат 16 християнски и 7 мюсюлмански семейства в с. Бутим, плащащи данък авариз, но графата за християнско население в селото през 1660 г. не е попълнена (Радушев 2008: 412), което показва, че тогава такова не е засвидетелствано.

  Повече данни за селото се откриват в статистики от XIX в. Тогава то е част от Неврокопска каза. В османска статистика за мъжкото население на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника от 1873 г. Будим (Boudime) е отбелязано с 65 домакинства и 230 жители-българи (Статистика 1995: 126-127). Същите данни се откриват в статистиката на Ст. Веркович от 80-те години на XIX в. (Веркович 1889: 234-235). Г. Стрезов споменава, че в началото на 90-те години на XIX в. селото има 70 къщи българи, а също църква и училище с 15 ученика. Допълва, че в църквата службите се провеждат на български (църковнославянски) (Стрезов 1891: 12). А според данните на В. Кънчов, в началото на ХХ в. Бутим е населено с 450 жители българи християни (Кънчов 1996: 194). След Междусъюзническата война (1913 г.) селото попада в територията на Гърция. През 1925 г. населението му се изселва в България, а по-късно там са заселени малоазийски гръцки бежанци. През 1927 г. името му е заменено с гръцко Κριθαρας. През 1928 г. там живеят 10 семейства с численост 26 души. В периода до Втората световна война селото е обезлюдено.

  Местната църква „Св. Георги” е построена през 1870 г. Днес тя е с паднал покрив и със заличени стенописи от природните стихии. Сградата е опасна за оглед. Обрасла е от всички страни, както и във вътрешността с храсталаци и дори с дървета.

  Доста ще се затруднят тези, които искат да посетят някогашното българско село Бутим, Неврокопско. Трябва от гр. Зърнево (дн. грц. Като Неврокопи) да се поеме в източна посока към с. Белотинци (грц. Левкоя), а там след доста кривуличения по улиците, да налучкате пътя за с. Черешово (грц. Пагонери), тъй като табели липсват. Пътят преминава покрай стената на построения язовир на р. Пикла. След като подминете несъществуващото днес българско с. Ливадища на една седловина, от което е останала само църквата, разположена южно от пътя, започва спускане в източна посока. Тук трябва внимателно да се вглеждате в скалите над пътя. При едно от деретата, на полегата скала се забелязват следи от надпис, нанесен с боя, а са поставени и парчета от икона на скалата. Това е знакът, че от тук нагоре е пътят за някогашното българско село Бутим, макар път да не се вижда. Тъй като наоколо няма къде да се остави превозното средство, с което сте отишли до там, трябва да се върнете стотина метра назад, в близост до заградено място, където има уширение на асфалтовото трасе и може да се остави колата. От там ще се върнете пеша до скалата с означенията и ще тръгнете нагоре в търсене на пътека. Означения на пътека към селището няма, та в началото трябва да се провирате из шубраките, тъй като единственото голо място, през което може да се премине, е заградено с ограда. После се излиза на пътека, която на места преминава в тесен черен път, след което отново става пътека, преминаваща през храсталаци и кекави дървета. Доста дренки има там, та ако случите да е есен и те да са узрели, ще си хапнете узрели дренки.

  Пътеката постепенно се изкачва, за да стигне до едно било. Всичко наоколо е обрасло, та трудно може да се разгледа околния пейзаж. И както тя се вие нагоре, подобно на мислите ви, в очакване да изскочи търсеното място, идведнъж се озовавате пред голям камък с обработена лицева част. Така е обвит от храсталак, че трябва да го поогледате добре, за да прецените, че това е лицева част на някогашна чешма. Пък щом има чешма, наблизо трябва да е и църквата. И така се оказва. За разлика от други някогашни български краища, като това, където е било някогашното голямо българско християнско село Съчанли, Гюмюрджинско, а сега са голи поляни, тук всичко е обрасло в храсталак. Но през него се съзират стените на църковния храм. Дори по останките си личи, че е бил с интересно оформление. Според гръцки източници църквата имала уникална за епохата си архитектура – кръстовидна форма с купол. На западната стена имало оформени красиви релефни изображения (Βυζαντινά Μνημεία. // Δήμος Νευροκοπίου. Посетен на 16.11.2017). Според други гръцки източници сградата представлява трикорабна базилика, а хронологията на построяването й е от 1850 до 1870 г. (Άγιος Γεώργιος Κριθαρά. // Corect. Посетен на 18.11.2017). За съжаление, все още никой български изследовател или българска институция не са се захванали да опишат някогашните български храмове в Беломорието (Егейска Македония и Западна Тракия), поради което в България се откриват откъслечни данни в отделни публикации за това българско културно-историческо наследство.

  Сегашното състояние на църковния храм или по-точно на това, което е останало от него, не дава възможност да се направят по-детайлни проучвания на място. Вътрешността му е с паднал покрив и е опасно да се навлиза в нея. Отгоре все още висят греди и отделни части от покривната конструкция. Стените са с окапала мазилка, та специалисти, а и обикновени ентусиасти, могат да видят как е бил реден камъкът, особено при оформлението на сводовете, които все още не са рухнали. Видно е, че изкусни майстори са работили. Там където е останала мазилка, не се откриват оцелели стенописи или елементи от вътрешната украса на храма. Единствено в северната конха е запазен стенопис, изобразяващ сцената с възкресението на Иисус Христос. Сякаш по чудо стенописът е оцелял, въпреки атмосферните влияния, може би защото е в ниша, разположена в близост до ъгъл, та мястото е по-закътано. В основата на конхата ревностни християни са приспособили място за палене на свещи, а също е поставен малък параклис, в който има кандило и снопове свещи, оставени поклонници да запалят по една свещ при посещението си. Но сноповете свещи се бяха поизкривили, навярно поради дълъг престой на това място. Странно, но наоколо все пак имаше следи от посещения. Дори по стената с неолющена мазилка, встрани от конхата, личаха графити, писани с молив на гръцки език. Един от тях имаше датировка април, 1993 г. За моя изненада имаше и графит на български език, написан на кирилица. От него ставаше ясно, че на „22.07.2003 г. я посети черквата Мустафа Мус… от България”. Вероятно ставаше въпрос за български овчар, пасал овцете в околността на църковния храм. И макар че е мюсюлманин, ако се съди по името, е намерил за добре да отбележи, че е посетил някогашната българска християнска светиня.

  След внимателен обход на вътрешността на храма се захванахме и с външен обход, което се оказа много трудно, на места невъзможно, тъй като храсталакът беше много гъст. Все пак стигнахме до входа към храма. Дървената врата си беше на мястото под арка на входната стена, богато орнаментирана с растителни мотиви, а в средата с кръст. В нишата над арката с орнаментите личаха следи от стенопис, изобразяващ конник с копие в ръка. От двете страни на ореола му по овала се откриваха следи от надпис: Ο ΑΓΙΟΣ ΓΕΩΡΓΙΟΣ. Странно, но камбанарията още се крепи цяла и все още устоява на природните стихии. Не се знае докога ще е така, след като не се виждат опити от гръцка страна за подновяването на църковния храм. Несъмнено за това играе роля и отдалечеността на храма от днешния път през несъществуващото с. Ливадища към Черешово на изток. Църквата на с. Ливадища е имала късмет да е разположена съвсем близо до пътя и навярно затова е поддържана и до днес. Едва ли някоя българска институция би се заела с подновяването на църковния храм в с. Бутим, Неврокопско, като е знайно, че днес в България има храмове в обезлюдени вече села, които са оставени на произвола на стихиите. Такива са реалностите и целта на публикации като тая е да остави един спомен за някогашната българска история в земи, останали днес, по стечение на политическите обстоятелства, извън границите на България. Като не може друго да се направи, поне така да поддържаме спомена за българското.

 

ЛИТЕРАТУРА
Веркович 1889: Верковичъ, С.И. „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“. Санкт Петербург, 1889, с. 234-235.
Гандев 1989: Гандев, Хр. „Българската народност през XV век. Демографско и етнографско изследване“, Наука и Изкуство, II изд., София, 1989.
Кънчов 1996: Кънчов, В. Неврокопска Каза. – В: Македония. Етнография и статистика. II. София, Проф. М. Дринов, 1996, [1900]. с. 194.
Радушев 2008: Радушев, Е. Помаците. Християнство и ислям в Западните Родопи с долината на р. Места, XV – 30-те години на XVIII в. С. Ч. 3.
Статистика 1995: Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.. II. София, Македонски научен институт, 1995, [1878]. с. 126-127.
Стрезов 1891: Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн. XXXVII и XXXVIII, 1891, с. 12.

 

© Георги МИТРИНОВ

© Български турист

 

*Статията е публикувана тук със съласието на автора.

Материалът е написан от:

Kuber kagan
Съобщение до потребителя
Български турист © 2014-2018
За нас | Връзка с нас