Търси

Църквата „Св. Димитър“ в село Лакос, Сярско

Добави в любими
Категории: История Маршрути Зад граница Из градове и села Църкви
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

 Село Лакос, Сярско е едно от многобройните несъществуващи днес български села в Беломорието. Руините му са на 7 км северно от гр. Сяр, в землището на стария, действащ и днес манастир „Св. Йоан Предтеча". Старо село е, като е отбелязано в османски регистри от втората половина на ХV и началото на ХVІ в. с 28 лица (Хр. Гандев. Българската народност през ХV век. С., 1989, с. 195). Засвидетелствано е в османски данъчни регистри и от ХVІІ в.: 1645 / 1646 – 1650 / 1651 г. с 57 християнски домакинства (Е. Грозданова. Българската народност през ХVІІ век. С., 1989, с. 298). Данните на статистиката за данъка бедел-и аскерие от 1873 г., събиран във вилаетите Едирне, Селеник и Монастир от европейската част на османската империя, публикувана през 1878 г. в отделно издание на в. Куриер д Ориент, сочат че в с. Лакос, Сярско тогава живеят 41 български домакинства със 160 жители (Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., С., 1995, с. 123). Според В. Кънчов това селце било много бедно и изцяло подвластно на близкия манастир. По неговата статистика от края на ХІХ в. с. Лакос е имало 40 къщи (В. Кънчов. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Избрани произведения, т. 1. С., 1970, с. 179; 64). На друго място той отбелязва числеността на населението му – 400 жители (В. Кънчов. Македония. Етнография и статистика. Избрани произведения, т. 2. С., 1970, с. 476)

Сведения за историята на селото дава и Й. Н. Иванов, като не цитира източника, от който ги е добил. Според тях през средните векове то се намирало по-надолу, на 3 км от гр. Сяр, и носело име Велище. Впоследствие било разрушено от турците, като останала само църквата „Св. Никола”, оцеляла до 1918 г. В случая не става ясно как тая църква е оцеляла чак до 1918 г., след като там не е имало население? Авторът отбелязва, че в околността на с. Лакос имало много пещери, като в една от тях, наречена Ишкитийницата или Ктиторовата пещера, дълги години живял като отшелник Йоан - зъхненски епископ през ХІV в. и ктитор на манастира „Св. Йоан Предтеча”. Местното население се занимавало със скотовъдство и земеделие. Отглеждало маслини. Развито било варджийството, като от няколкото местни пещи за вар се задоволявали нуждите на гр. Сяр (Й. Н. Иванов. Местните имена между Долна Струма и Долна Места. С., 1982, с. 22).

Според други версии селото възниква на мястото на чифлик и съществува като част от чифлик на близкия стар манастир „Св. Йоан Предтеча”. По време на Междусъюзническата война от 1913 г. то е опожарено от гръцка войска, а населението му избягва, като част се изселва в България, а част се пръска из селата в Сярско.

За местната църква данни не се откриват в досегашни публикации. Според Г. Стрезов, по сведения от края на ХІХ век, селото било бедно и лакосчани търсели препитание из околните села, главно като дървари. Училище нямало, а селяните се черкували в близкия манастир „Св. Йоан Предтеча” (Z. Два санджака от Източна Македония. – Пер. списание, 1890, кн. 36, с. 835). Незнайно защо в приложение към изследването относно църквите и училищата в отделните села от Сярско, с. Лакос не е включено (Пер. списание, 1891, кн. 37, с. 316). В. Кънчов, пак по данни от края на ХІХ век, съобщава, че в селото има примитивно училище, помещаващо се в една стая, в което учителства монах от близкия манастир „Св. Йоан Предтеча”, но за църква не споменава (В. Кънчов. Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Избрани произведения, т. 1. С., 1970, с. 179). По данни от архива на Българската екзархия лакоският църковен храм е с патронно име „Св. Димитър”, свещеникът е местен, като е учил в близкия манастир „Св. Йоан Предтеча”. Но времената се менят. В импровизирания днешен музей на близкия манастир „Св. Йоан Предтеча”, разположен в не голямо помещение, млада екскурзоводка обясняваше за старото гръцко село Лакос, попадало в землището на манастира. Възражението ми, че селото не е било гръцко, а българско, населено изцяло с българи християни, бе посрещнато с учудване, но до караница и разправия не стигнахме. Екскурзоводката твърдеше, че никъде не е срещала такива данни. Аз пък я насочих към български писмени източници, които едва ли ще прочете, а и да прочете, вероятно няма да промени мнението си.

От манастира „Св. Йоан Предтеча” има два начина да се стигне до селото. Единият е по пътека, стигаща до Бродската река, и от там нагоре все по реката до местността с църквата и развалините на къщите. Тук-там се срещат насочващи стрелки и надписи Лакос с червена боя върху камъни, като тези знаци в близост до селото свършват, та трябва да се прояви голяма съобразителност, за да се стигне до развалините по обраслите с гъст трънак и шубраци скалисти склонове. Другият начин е да се кривне от асфалтовия път, свързващ манастира с гр. Сяр, още на първата отбивка вдясно, по черен път, и с бавна скорост по доста изровената на места настилка да се стигне до крайната цел. Но трябва да се преодолее една порта, която незнайно защо затваря пътя към необитаемото село, потънало в руини. А тия руини са някак странни. На много места са запазени каменни стени, високи повече от 1,50 м, сякаш селото не е обезлюдено през 1913 г., а съвсем скоро. В стените се различават отвърстия за входове, прозорци, както и ниши. Над църквата, сред развалините се забелязва и ниско помещение с покрив, изградено с циментови блокчета, което навярно е било използвано за склад. Има врата и прозорец от източната страна. Около постройката личи вече разрушена ограда. Може би в по-ново време лакосчани са опитвали да се заселят пак тук, но кога и как е станало това, няма как да се научи.

Сред развалините стърчи сградата на църквата. Разположена е под пътя. Около нея са израсли високи кипариси. Дворът й, разположен от северната и от южната страна, е ограден с ниска каменна ограда.От северната страна, по склона има каменна стълба, по която се стига до входа. Под каменните стъпала, спускащи се към двора, зеят дупки, вероятно изкопани от иманяри. По вътрешния край на южния каменен зид са вградени големи тикли (плочести камъни) като седалки, които навярно са били използвани за сядане. Самата сграда отвън има неугледен вид, с множество драсканици – графити по сивата мазилка. През входа от горния, западен край, сливащ се почти със склона, който е служел за влизане на балкона, макар и частично запушен днес, се вижда вътрешността: дървеният таван с орнаменти, отсрещният иконостас със зеещите празни дупки на иконите, паднала част от стария дървен балкон. Има и скеле, което показва, че още се прави ремонт или по-скоро че храмът е изоставен с недовършен ремонт, тъй като наоколо не се забелязват пресни следи от ремонтна дейност. В източния край на църквата, до апсидата отвън има долепено малко помещение с отдавна паднал покрив. То е пълно с човешки кости, смесени с парчета керемиди и камъни. Вероятно това е била костницата на църквата. При първото посещение открихме човешки череп, поставен на прага на някогашната костница. Следващият път пък върху източната стена бяха наредени няколко черепа.

Главният вход на църквата е от южната страна, през малка дървена врата. Вътре на пръстения под освен тук-там оцелели каменни плочи, се откриват и няколко иманярски дупки. От западната страна има дървен балкон с богато орнаментирана преграда, но стълбата към него е рухнала. Дървените колони са със следи от олющена боя, които са толкова оскъдни, че не се добива никаква представа за фреските. Покрай двете стени се откриват остатъци от столове за богомолците, използвани при по-дълги богослужения. Иконостасът е без царски двери, а малко пред отвора лежи част от каменна колона. В двата края на царския ред икони има изографисани светии в цял ръст. Откриват се и следи от надписи на гръцки, но иконописите са опушени и в сумрака трудно се различават образи и надписи. Горният ред икони са свалени. Най-отгоре на иконостаса се различава в средата слънчевият диск, опасан отгоре от сферично спускаща се рамка, опираща до иконостата от двете страни, която след това отново се издига нагоре, за да опре в двата края до два по-малки слънчеви диска.

В южната конха на олтарното пространство са наредени малки икони, едни закачени на стената, а други подпрени долу. В средата на провесена тел е закачено кандило, а долу, в нишата е поставена тава с пясък за палене на свещи. Иконите са на Св. Богородица, Св. Георги и на други светии. Някои са по-скъпи, с метален обков на изображенията и по краищата, а други представляват хартиен лист с изображение, поставен в стъклена рамка.

Както бе отбелязано, трудно се различават детайли от оцелелите иконописи и стенописи. В северния край на царския ред икони на иконостаса е изобразено възкресението на Иисус Христос. От дясната страна на ореола му е изписано ІС, а от дясната ХС. Зад него долу е каменната плоча на гроба, а горе се различават контурите на кръста. На заден фон горе от двете му страни са изобразени два ангела, а на по-преден план - други фигури. От дясната му страна се различава св. Богородица, а от лявата му страна има фигура, чиято дясна ръка е вдигнала наметалото си до лицето. Отдолу има трудно разчитаем текст, а изписаната дата е 1867 г.

В южния край на иконостаса се открива изображение на Св. Богородица с младенеца пред нея, в синя одежда. В долния край, под кратък текст е изписана дата 1869 εν πυ σεπτέμβριυ 20.

На южната стена на наоса, в близост до иконостаса, между два прозореца има частично запазен стенопис, на който е изобразена сцената „Ангел вади душата на богатия”. Различава се фигурата на легнал старец с бяла коса и дълга брада, покрит с одежда, вдигнал лявата си ръка. Над него е стъпил ангел, който с левия си крак е затиснал рамото на вдигнатата молитвено ръка. Стенописът е повреден, като в средната му част, върху тялото на ангела има голямо петно с изровена мазилка. Най-отгоре се различават части от надпис, който е повреден. В долния край е отбелязана дата 1868 г., а следващата дума не се разчита.

Изписаните дати под запазените изображения показват, че църквата е изографисвана в периода 1867 – 1869 г. Тези надлежно отбелязани дати се оказват единствените засега ранни писмени сведения за съществуването и датировката на църквата в с. Лакос. Интересно обаче защо и двамата изследователи Г. Стрезов и В. Кънчов не споменават в изследванията си за наличието на местна църква в края на ХІХ век, след като тя е разположена в близост до Бродската река, течаща покрай селото, и до пътя от Сяр за с. Горно Броди. Още повече, че по тоя път е минал В. Кънчов при обиколката си из Сярско, спрял е в селото и е разговарял с даскала от местното училище. Но едва ли може да се приеме, че църквата тогава не е съществувала, а на иконописите и стенописите в построения по-късно храм да са били изписани доста по-ранни дати. Така или иначе засега тая загадка остава нерешена. Да се надяваме, че бъдещи проучвания ще хвърлят нова светлина върху историята на българското с. Лакос, Сярско и на неговия църковен храм.

От пръв поглед се вижда, че храмът е занемарен. Някъде наоколо звънтяха чанове, но не се съзираха ни животни, ни хора. От такава една картина, запазила спомена за трагичната история на местните българи, не можеш да не си тръгнеш в лошо настроение. А бе такова хубаво време! Току над пътя, до черквата, един нар бе разпрострял ярките си цветове около останките от възвисок къщен зид. Красива гледка. Една красота, пропита с трагична история.

 

© Георги МИТРИНОВ

© Български турист

 

*Материалът, със заглавие „ЦЪРКАВАТА СВ. ДИМИТЪР" В БЪЛГАРСКОТО СЕЛО ЛАКОС, СЯРСКО“, е отпечатан в сп. Будител, 2012, януари-март, № 1., с. 87-95. Публикува се тук със съгласието на автора.

Материалът е написан от:

Kuber kagan
Съобщение до потребителя
Български турист © 2014-2018
За нас | Връзка с нас