Търси

Църквата „Св. Димитър“ в с.Сачанли, Гюмюрджинско

Добави в любими
Категории: История Зад граница Църкви
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

           Село Сачанли е било едно от най-големите и богати български християнски села в Гюмюрджинско. Засвидетелствано е в османски данъчен регистър за плащане на данък джизие от 1491-1492 г. с 25 ханета (ТИБИ 1986: 22). Постепенно то се е разраствало. Населението му се занимавало главно с животновъдство (овчарство, говедарство), с пчеларство, добив на риганово масло, както и с наемна работа в чифлиците на богати турски бейове в Гюмюрджинското поле. По данни от един рапорт за учебното дело в селото, правен през 1909 г. от училищен инспектор към Българската екзархия, в него имало 387 къщи. Църквата „Св. Димитър” е съградена през 1844 г. През 1913 г. с. Сачанли е опожарено и разграбено от турски башибозук, а немалка част от населението му е избито. Населението на двете най-големи български християнски села в района Сачанли и Манастир решило да не бяга след оттеглящата се българска войска, а да остане, за да спаси имотите си. Междувременно управата на установената турска автономистка власт в Гюмюрджина се заема с унищожението на двете села. Срещу тях била съсредоточена войска от 2000 души. След неколкократно изпращане на делегации, които да придумат българите да се предадат, било решено селата да бъдат нападнати на 4 срещу 5 септември, 1913 г. (Милетич 1918: 217). Въпреки въоръжения отпор на защитниците, селата са завладени (Славков 1989: 125-126). Следва разграбването им от страна на башибозука и преследване и избиване на българското население. В последвалото изтребление на западнотракийските българи общо около 300 сачанлийци намерили смъртта си (Славков 1989: 143). Самото село Сачанли веднага било запалено от башибозука и скоро всичко се превърнало в руини. Стърчали само основите на селската църква (Славков 1989: 126).

           След българската реокупация на Западна Тракия оцелелите сачанлийци се разселват в различни тракийски села, а около 45 семейства се заселват отново в унищоженото село. 60 семейства с около 300 души се заселват в гр. Мароня, 30 семейства с около 140 души – в с. Делеокас, Гюмюрджинско и др. (Милетич 1918: 313). Общо в над 10 села се пръснали оцелелите сачанлийци (Славков 1989: 145). След края на Първата световна война Западна Тракия е предадена във владение на Гърция. Започват репресии от страна на гръцките власти над местното българско християнско население. Освен откритите издевателства, побоища и други насилия, следват и интернирания в различни райони на Гърция, като сачанлийци били откарани на остров Крит, в Пирея и Лариса. Там, през 1923 г. престояват 8 месеца, след което са освободени  и в безизходицата оцелелите от заточениито са принудени да се изселят в България (Славков 1989: 149-150). 

            Днес с. Сачанли не съществува, а само запазените руини напомнят за него. Районът на селото се използва за пасище на добитък, като дори има направени примитивни кошари. Различават се запазените основи на църковния храм, като някои от зидовете, особени тия от южната му страна сякаш са надграждани до височина 1.50 м. в по-ново време, с обикновено редене на плочести камъни.

            Авторите на селищната монография за Сачанли отбелязват, че „Новопостроената църква била снабдена с всички църковни потребности. Стените ѝ били от гранит и мрамор, а основите ѝ – на един метър в земята. Камъните били слепени с вар. Кострукцията била от дърво, покривът също дървен, а върху него имало каменни плочи (тикли)” (Славков 1989: 64).

            В близост до останките на храма, над пътя е съграден малък параклис. Според българоезични мюсюлмани от околните села той е дело на каракачанин, пасал добитък в района и открил сред развалините заровено имане. Замогнал се и в знак на признателност съградил параклисчето. Видно е, че тоя, който е построил параклисчето и го е обзавел, е пръснал много пари, защото църковната утвар в него е от сребро. И въпреки че мястото е отдалечено от пътища и селища, никой не посяга на тая утвар, сякаш Господ я пази.

            Гол баир и все още стърчащи купища камъни на места, не погълнати от треволяк и храсталаци, останки от руините на отделни къщи, на църквата. Старият чинар, разперил клонаци в близост до храма, през сухото деренце и многото риган, покрил тънкия слой почва върху камънака на голото било над пътя. Това е останало от някогашното голямо българско християнско село Сачанли. Но освен упойващият мирис на цъфналия риган, и гледката към Гюмюрджинското поле те омайва. То е в краката ти. От близките приполски села, през градовете Шапчи и Гюмюрджина далеч на югозапад, та чак до последните планински височини при Мароня на юг, чийто спускове опират в морето, се е проснала една огромна шарена черга! От тук трудолюбивите и предприемчиви сачанлийци са тръгвали надолу да търсят прехраната си. Неслучайно Сачанли е едно от старите български християнски села в района, дали началото на много нови български християнски села в плодородното поле.

            А мястото, където е било Сачанли, не е забравено. Многобройните потомци на оцелелите сачанлийци, успели да се доберат до България, които са пръснати в Хасковско, Кърджалийско и в други райони, главно на Югоизточна България, посещават това трудно достъпно днес място, защото корените ги дърпат натам.

 

Литература:

Милетич 1918: Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С.

Митринов 2017: Митринов, Г. Антропонимичната картина на село Сачанли, Гюмюрджинско по данни от 1906-1907 година. С.

Славков 1989: Славков, Ил, Б. Димитрова. Сачанли. С.

ТИБИ 1986: Турски извори за българската история. С.

 

© Георги Митринов

© Български турист

 

*Статията е публикувана тук със съласието на автора.

Материалът е написан от:

Kuber kagan
Съобщение до потребителя
Български турист © 2014-2018
За нас | Връзка с нас