Търси

За преименуването на топоними в българските планини

Добави в любими
Категории: Планини География Върхове Заслони
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

              Материалът е обнародван в "Общество думи съзнание. Юбилеен сборник в чест на езиковедите Ангел Пачев, Иван Касабов и Максим Стаменов". С., 2018, с. 121-127. Публикува се тук с разрешението на автора.

          Тъй като от известно време страст на проф. Максим Стаменов е да спортува, сиреч да прави кросове в определени софийски паркове, реших да го поздравя за юбилея с една любопитна история, свързана с моите пък днешни спортни страсти; да се катеря по планини. Разбира се, целта ми е за го запаля за ходене по планини. Като гледаш София от 2000 м височина, на Витоша, рядко ще видиш да не е обвита с бяла пелена, понякога в доста наситено бяло. Какво дишат хората там долу, включително и тичащите, не е много ясно. А планината предлага освен чистия въздух, който през различните сезони, без зимният, е упойващ в съчетание с уханието на планинската растителност, прекрасни гледки, както и предизвикателства, с които те посреща и изпраща понякога. Не на последно място интерес представлява присъствието на хората в нея и тяхната езикотворческа роля там. Винаги ми е било интересно как възниква и се утвърждава едно название на местност (топоним), на планина (ороним), на част от нея и т.н. Доколко това е целенасочено или спонтанно и каква е ролята на двете начала в този процес?

             За старите ороними и до днес се градят различни хипотези, например за старото и днешното име на планината Витоша, както и за имената на отделни нейни върхове. Според някои изследователи старото име на Витоша (тракийското или предславянското) е Σκόμβρος или Skopius, по данни от съчинения на Тукидид и Аристотел за първото име и на Плиний за второто (Detscew 1957: 459). Но според други изследователи предположенията са неправдоподобни, тъй като в чисто географски план не може посочените названия да се отнасят точно за тази планина, след като у Плиний например са изброени ороними в следния ред: Rhodope, Skopius, Orbelos, като последният се приема, че е древното име на планината Беласица. В това редуване Витоша се явява средна планина между Родопите и Беласица, което не е правдоподобно! Според други изследователи старото име на планината си е Витоша от трак. *útasya или *útaša < ие. *udos-yo- ’воден’, призводно от ие. *udos с. (еs-основа) ’вода’… (Георгиев 1978: 520, 521). Сходно е предположението и на Ст. Младенов за произхода на името от тракийска oснова *Ut-; *Utos > Вит, означаващо ’вода, река’ и славянски суфикс –oša. Или Витоша значи ’водна/речна планина’ (Младенов 1992: 183).

               Подобни различията има и в предположенията за произхода на името на третия по височина връх на Витоша – Скопарник, 2226 м, като аргументите за връзка със старо име Skopius на едни изследвачи се отхвърлят от други с аргументи, че название Скопарника е българско, означаващо място, където се скопяват домашни животни, тъй като думата е образувана по съществителни като краварник, говедарник, кокошарник и др. (Георгиев 1978: 520). Друг е въпросът доколко е приемлив доводът мястото за скопяване на добитък да бъде планински връх, висок 2226 м. Та кой и защо би се наел там да води добитъка си, да го скопява? Разбира се, възможно е наличието на преносни значения и т.н.

             Но да се върнем към съвременното словотворчество. Възможностите за наименуването и за преименуването на планинска местност в днешно време са най-разнообразни, като включват комбинация от фактори. От една страна това са съвременните начини за комуникация и за разпространяване на сведения чрез средствата за масово осведомяване. От друга, все още се използват и по-стари начини, чрез поставяне на табели на определени места и т.н. В случая се представят два различни опита за преименуване на местности в югоизточната част на планината Витоша, в района над с. Железница.

              От последната спирка на автобус № 69 в Царева махала на с. Железница се навлиза в природен парк Витоша. Пътеката към високата част на планината няма жалонна маркировка, а само самодейно направени купчинки камъни или поставена двуцветна ивична маркировка на отделни камъни в земята, които през зимата, под снега, а и през други сезони, под тревата, трудно се виждат. И така се стига до местност Синята стрела. На новите туристически карти на природен парк Витоша са отбелязани заслони Синята стрела, но на старите от преди 10-15 години, че и по-назад, такава местност липсва. В интернет сайтовете също има данни за заслоните. Сиреч туристите знаят за местността Синята стрела, но ако бъдат попитани коренните жители на с. Железница, в чието землище е районът, те не се сещат за такова местно име. За по-възрастните от тях местността е известна с име Пòиште. Чак като им се обясни подробно, се сещат, че някога, по време на социализма на това място е имало обори за селскостопански животни. Наоколо има пасища. Надморската височина е 1655 м. А ето каква е историята с появата на това име. През 1998 г. планинарят Стоян Тодоров с прякор Синята стрела се заема със задачата да построи със свои съмишленици заслон на мястото на някогашните разрушени вече краварници. Идеята се осъществява и туристите се сдобиват с подслон в тази част на Витоша, която е встрани от известните туристически маршрути в планината и е без хижи. Над входа на заслона е изписано с едри букви на дървена основа ЗАСЛОН СИНЯТА СТРЕЛА / 1655 м.  Ентусиастите прекарват и вода от близки извори. А прякора си планинарят Стоян Тодоров получава заради едно подхлъзване през зимата на вр. Скопарник 2226 м, през 70-те години на ХХ в., вследствие на което се плъзга с главата надолу по фирнования сняг с голяма скорост. Получава сериозни наранявания, но оцелява. По това време в Япония е пуснат в експлоатация високоскоростен влак Синята стрела и от там идва и прякорът на претърпелия сериозно премеждие планинар. През 2007 г. същите ентусиасти построяват още един заслон на петдесетина метра разстояние от първия, като отново главен двигател за осъществяване на идеята е Стоян Тодоров – Синята стрела (Богданов 2014). И до този заслон има прекарана изворна вода. На дървена табела над входа е изписано: ТОЗИ ЗАСЛОН БЕ ИЗГРАДЕН ПРЕЗ 2006-2007 Г. / БЛАГОДАРЕНИЕ НА ИНИЦИАТИВАТА И НА УСИЛИЯТА / НА СТОЯН ТОДОРОВ (СИНЯТА СТРЕЛА) / С ПОМОЩТА НА НЕГОВИ ПРИЯТЕЛИ. Отдолу е добавено: ЗАСЛОН СИНЯТА СТРЕЛА 2. Така название на местност и на заслони Синята стрела вече се е утвърдило сред планинарите, има го и в новите туристически карти на планината Витоша, въпреки че местните жители в близкото с. Железница, ако не са планинари, не го използват. Налице са всички предпоставки то да получи гражданственост и да стане част от имената на знакови местности в планината, свързани с развитието на туризма. Още повече, че в планинарските интернет форуми, а и в отделни публикации в средствата за масово осведомяване названието е широко използвано.

              Но съществуват все още и други опити за преименуване на местности с методи, които не са толкова успешни. Ако планинарят продължи пътя си от заслоните Синята стрела нагоре, преминава в подножието на вр. Белчева скала 1831 м и се изкачва по стръмен склон към следващ по-висок връх, който обичайно не се отбелязва на туристическите карти, но е известен с името Малък Котор. Доста по-нагоре, вече на високото било е разположен връх Голям Котор 2113 м. Връх Малък Котор е скалист, обрасъл с трева. Има оформена от планинарите пирамида с натрупани камъни, които изобилстват наоколо, особено от северната му страна. А най-отгоре, в съседство с каменната пирамида, е разположен голям каменен къс с неправилна ромбоидна форма, наподобяващ седалище, на което може да се седне и да се разгледа наоколо, че и по-надалече. От там се открива хубава гледка към Софийското и Самоковското поле, към Рила, Стара планина, Средна гора и към по-ниските съседни планини: Лозенска планина, Плана, Верила. Преди няколко години на отвесната стена на скалата седалище от юг, към преминаващата в близост, под нея, туристическа пътека, бе поставена месингова табелка с приблизителни размери 16 Х 10 см и с надпис ВРЪХ ШАРО, оформен с широки леко вкопани линии на буквите. Някой се бе опитал да преименува върха с поставяне на табела в скалата, въпреки че той си имаше име - Малък Котор. За да постави табелката, незнайният ентусиаст несъмнено бе използвал инструменти и помощни материали, които бе носил до там и после обратно до вкъщи в раницата си. По-късно се оказа, че тя е била закрепена с 4 дюбела, вкопани в скалния къс. Същевременно през циркуса Казана, в северна посока, на отдалечения отсрещен склон, почти на една и съща надморска височина е разположено подобно скалисто връхче, в близост до хижа Академика, известна и с име Физкултурник. На една от скалите на това връхче от северната му страна се появи подобна табелка с надпис ВРЪХ МУРДЖО. Доста време измина в догадки кой е инициаторът за промяна на имената на върховете и преминаващите по пътеките край тях някак посвикнаха с новостта. Дори някои започнаха да назовават връх Малък Котор с новото име Шаро. Но след близо година, че и повече, табелката, поставена на скалата, бе изкъртена. Съдбата й последва и табелката с надпис ВРЪХ МУРДЖО на срещуположното връхче. След около половин година се появи отново табелка с надпис ВРЪХ ШАРО, поставена на същото място. Мина определено време и втората табелка също бе изкъртена. Но ентусиастът, поставящ табелки, не миряса. а продължи с опитите си по свой начин да утвърждава новото име. Следващите табелки вече бяха поставяни малко по-надолу от предишните, като за целта бе оформена ниша, в която те се наместваха. С времето, при поставянето на всяка следваща табелка нишата ставаше все по-дълбока, а и по-широка. Съответно околното пространство се запълваше с някакъв строителен материал, бял на цвят. След изкъртването пък оставаха следи от стърчащи дюбели и винтове  или части от тях в скалата; от дупки, правени с бургия; от строителни смеси, употребявани при поставянето на табелката. Грозна гледка! Последва доста дълъг период във времето без табелка, и със зееща четвъртита дупка в скалата, след което се появи нова табелка, но с надпис ВРЪХ РАШО. Това вече съвсем обърка преминаващите редовно планинари. Хайде, Шаро си звучи някак нашенски, за название на куче – идеално, но Рашо имаше друго звучене. Някои дори откриваха нещо циганско в това име, макар според специалистите езиковеди произходът на антропоним Рашо да се свързва с лично име Радо и прибавена към него наставка –ьшо или пък звателна форма от Рахо по меки основи. Обликът е засвидетелстван в писмени документи от XIV в. (Заимов 1988).

                Междувременно всичките ми опити да открия ентусиаста, поставящ табелките, и съответно неговия опонент, който ги къртеше, оставаха неуспешни. Горях от желание да се срещна с двамата и да поговоря с тях. Да поразпитам единия защо поставя табелките, след като върхът си има свое име? Освен това словотворчеството провокира други планинари, преминаващи често през връхчето, да покажат своето мнение по въпроса. На около стотина метра по-нагоре по пътеката друг ентусиаст планинар, поради липса на жалонна маркировка, бе поставил саморъчно направена от него табела, сочеща върха, закрепена на дървен кол, забит в купчина натрупани камъни, с надпис от боя ВРЪХ МАЛЪК КОТОР 120 м. / ЗАСЛОН СИНЯТА СТРЕЛА / С. ЖЕЛЕЗНИЦА. Някои планинари споделяха, че са виждали на връхчето мъж на средна възраст с куче, който обработвал с машина скалата и поставял поредната табелка. Идеята му била да увековечи паметта на свое любимо куче Шаро, което умряло. Добре, ами надписи Мурджо, пък после и Рашо чия памет увековечаваха? Между другото опити за поставяне на нова табелка с надпис ВРЪХ МУРДЖО, на мястото на премахнатата стара, не последваха. Не стана ясно защо. Въобще липсваха отговори, но пък липсваше и този, който трябваше да ги даде.

              Интересно щеше да е да се поговори с разрушителя, да се поразпита какви са неговите мотиви за премахването на табелките. Представях си го като заклет планинар традиционалист, сухар, който не търпи недообмислени новаторства, свързани с преименуване на върхове в планината, по която сигурно отдавна броди. Ясно беше, че за да изкърти всяка една поставена табелка, той също трябва да е носил в раницата си инструменти, които тежат. Поне железен лост, длето, чук или тесла и др. А самото им присъствие в една туристическа раница дава съвсем други насоки на мислене и осмисляне на това за какво отиваш в планината, след като няма да създаваш. Но за разрушителя никакви сведения не се откриваха. Явно беше доста потаен. Вероятно трябва да е от редовните планинари, които постоянно преминават през това връхче. А може то да му е любимо място за отмора и за разглеждане на красивите гледки от там.

                И така двете начала, съзидателното и разрушителното, продължиха да съжителстват върху скалата на витошкия връх Малък Котор. Видно беше, че и двамата герои в случката действат вероятно в работни дни, през седмицата, а и в часове, когато рядко преминават туристи. След последното изкъртване на поредната табелка измина доста време, около половин година, докато в началото на тази пролет един ден се появи отново поставена табелка с надпис ВРЪХ ШАРО, но имаше новост, поставена бе в съседна издълбана ниша на малката скала. Всъщност доста преди поставянето бе издълбана новата ниша, та на лицевата страна на каменния блок зейнаха две четвъртити дупки като избодени очи – не много приятна гледка. Явно начинанието продължаваше с пълна сила. Но се оказа, че всичко пак е било за „ден до пладне”. При поредното ми преминаване през връхчето, близо два месеца след поставянето на последната табела, забелязах нещо необичайно, бяха струпани камъни пред лицевата страна на скалата, които покриваха мястото с двете изкопани дупки. Вероятно разрушителят бе решил да затули с камъни въобще лицевата й страна. Така вече не можеше да се седне удобно върху каменния къс. Беше видно, че голям труд е паднал, за да се премъкне толкова камък, оформящ своеобразна Иван-Вазова грамада по едноименната му поема „Грамада”. Да, в случая нямаше герой чорбаджия изедник, но несъмнено това бе ненавистен враг, заслужил толкова труд по затрупване на делото му. На всичко отгоре в двете изкопани ниши бяха оставени табелките или поне части от тях след унищожаването. Може би за назидание. На тази вдясно бе изсечена с чук и секач само една правоъгълна ивица в средата, на която е бил разположен надписът. Но от нанасяните множество удари тя се беше изкривила. По-различен беше подходът към другата табелка, която също бе със следи от множество нанесени удари с чук, от което бе хлътнала в средата. И на нея не се откриваха никакви следи от надпис. След близо две седмици някой разумен планинар бе премахнал купчината струпани камъни пред скалата седалище. Оказа се, че това е същият, който преди време бе поставил табелката на дървен кол с надпис ВРЪХ МАЛЪК КОТОР 120 М, малко по-нагоре от върха. Вече можеше пак удобно да се седне там, но пък грозната гледка с двете зеещи в скалата изкривени табели без надписи разваляше магията.

              Сега всички запознати с историята по опитите за преименуването на връх Малък Котор тръпнат в очакване на следващия ход на ентусиаста, поставящ табели. Не е ясно как ще свърши тази история. Има вероятност на даден етап от развитието на езикотворческия спор, който сигурно ще продължи, самият скален къс да се разпука. Дано да не се случи това, защото скалата седалище най-малко е виновна. Но е факт, че този опит за преименуване на връх засега все още „удря на камък”, т.е. е неуспешен. От моя гледна точка на съвременник на събитията, това е един безсмислен спор за утвърждаване на едно изкуствено поставено местно име, което не би трябвало да се утвърждава. Няма никаква връзка със старото название, нито с някакво знаково събитие, разиграло се в района на върха. Дори засега няма данни кучето Шаро на ентусиаста да е предало Богу дух точно на това място.

             Не е ясно как се е утвърждавало едно местно име в по-ранни епохи. Дали е имало пак такива спорове и как са били решавани те? Възможно е средствата за решаването им да са били по-крайни, а резултатите – по-трагични за загубилия. Интересно е, че ентусиастът не се е сетил да смени подхода в работата си, да намери свои съмишленици, освен кучето си, особено в интернет пространството, и така да продължи утвърждаването на новото име. От друга страна разрушителното начало, колкото и силно да е развито у нас, българите, би трябвало да се спре. В действията на разрушителя не се открива нищо позитивно. Да започнем от това, че изкъртва табелката и оставя зееща дупка с още дупки в нея. Ако иска да подходи творчески, би трябвало поне да запълва дупките, та да скрие откриващата се грозотия, направена от човешка ръка. Между впрочем имаше и такива опити при премахването на някои табелки, като нишата се запълваше с някакъв разтвор, но те бързо спряха. Явно, далеч по-лесно е само да къртиш, а не да замазваш изкъртени дупки.

             А да създадеш едно хубаво име за преименуване на планински връх например, си е истинско изкуство. Възхищавам се на дарбата на тези, които са заменили турското име Ел тепе ’Ветрен, ветровит, връх’ от тур. уel ’вятър’ tepe ’връх’ (ТБР 1962) на първенеца на планината Пирин с поетичното и много образно българско име Вихрен. Спомням си, че при един разговор с хижарката на заслона под вр. Мусала преди време, споделих, че не ми допада най-високият български връх да носи чуждото име Мусала, пораждащо разни асоциации. Жената мъдро ми отвърна да предложа подходящо име, щом това не ми допада. От тогава от време на време си спомням за идеята и мисля! Впрочем процесът на утвърждаване на едно име и отпадане на друго, предишно, е дълъг и сложен. Факт е, че название Голям Котор на едноименния витошки връх с височина 2113 м се употребява, а и изписва в някои туристически карти, дори нови, все още успоредно със старото му турско име Сиври кая (Остра скала) от тур. sivri ’остър’, kaya ’скала’. В отделни случаи се изписва само старото име. Това важи и за връх Безименен 2208 м, разположен доста по на североизток, със старо турско име Кара чаир (Черна ливада) от kara ’черен’ и çayır ’ливада, пасище’ (ТБР 1962).

             Представените два примера, свързани с опити за преименуване и утвърждаване на име на планинска местност в днешно време представляват интерес и с резултатите от опитите. В единия случай опитът е направо успешен, но във втория се завързва своеобразен езиков спор, по-оспорван и заплетен от българо-македонския. Можем само да гадаем какъв ще бъде изходът от него. Добре поне, че и други езикотворци не се включват активно в спора. Тогава със сигурност съдбата на скалата седалище на вр. Малък Котор ще бъде решена, но с трагичен за нея край. От всичко изложено до тук е видно, че да се ходи по планини освен здравословно е и твърде интересно за езиковедите. Това си е предизвикателство, което едва ли се открива в софийските паркове. Затова горещо препоръчвам на проф. Стаменов да опита от него.

 

ЛИТЕРАТУРА

Богданов 2014: Богданов, В. Синята стрела. – В: Капитал, 2014, № 32, 08.08.2014. <http://www.capital.bg/light/neshta/2014/08/08/2358217_siniata_strela/> - (дата на достъп 29.07.2017).

Георгиев 1978: Георгиев, Вл. Вит, Витбол, Витоша. – В: Български език, 1978, № 6, с. 519-521.

Заимов 1988: Заимов, Й. Български именник. София. Издателство на БАН.

Младенов 1992: Младенов, Ст. Вода и безводие в българските и особено западнобългарските имена на планини. – В: Стефан Младенов. Избрани произведения. Изследвания върху българския език. София. Наука и изкуство. 1992, с. 169-183.

Detscew 1957: Detscew, D. Die thrakiscen Sprachreste. Wien. 1957.

 

© автор - Георги МИТРИНОВ

© снимки - Стефан ИЛИЕВ, Георги МИТРИНОВ

© Български турист

Материалът е написан от:

Kuber kagan
Съобщение до потребителя
Български турист © 2014-2018
За нас | Връзка с нас