Търси

Българската езикова памет в Източна Тракия

Добави в любими
Категории: История География
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

  Резюме: В статията се разглежда ойконимия и топонимия от днешна Източна Тракия, която е от български произход. Въпреки обезбългаряването на областта през първата половина на ХХ в., такива следи са факт. Това се дължи и на преселеното там в по-ново време българоезично мюсюлманско население.

 Summary: The article examines the oikonymy and toponymy of today's Eastern Thrace, which is of Bulgarian origin. Despite the de-Bulgarianization of the area in the first half of the twentieth century, such traces are a fact. This is also due to the Bulgarian-speaking Muslim population that moved there in more recent times.

  В Източна Тракия, където векове наред, до 1913 г. е живяло компактно българско християнско население, до днес са останали езикови следи от това вековно българско присъствие, главно в местни имена (топоними, спелеоними, хидроними). Съвременната езикова ситуация там е твърде интересна. Важен фактор за запазване на тази езикова памет е езиковата приемственост. Тя се свързва с наличието на българоезично мюсюлманско население, заело мястото на прогонените в началото на ХХ в. от османските власти местни българи християни. Българоезичните мюсюлмани са се преселили от различни краища на българското езиково землище и се установили в селищата, обитавани векове наред преди това от местно българско християнско население. Говорите на новите заселници дават възможност да се възстанови говорната картина в райони на българското езиково землище, от които са се преселили и които днес са обезбългарени. Това важи особено за българските говори в областта Чеч в Драмско, както и за други райони в Егейска Македония – Меглен (Караджа ова или Караджова) и др. От друга страна наличието на българоезично население в старите селища в България и в новите селища в Турция, където се е преселило, дава възможност да бъдат сравнявани двете диалектни картини: на местния говор в естествената му среда и на говора на преселниците в новата чужда езикова среда. Началото бе поставено с проучване говорите на няколко българоезични селища в Източна Тракия, чието население е преселено от различни райони в Родопите, в Драмски Чеч и в Централна Северна България (Ловешко и Плевенско)[1]

  Предмет на настоящата публикация са названия от български произход на географски обекти в Южна Странджа, днес в територията на република Турция, които не са променени от турските власти, както и оцелели епиграфски паметници. Одонимията, като част от ойконимната картина в Източна Тракия, също е съхранила българска езикова памет.

  1. Названия на хидроними и спелеоними от домашен, български произход.

  По пътя от гр. Демиркьой (бълг. Малък Самоков) към гр. Бунархисар, преди разклона за пещерата Дупница, на моста над протичащата река, е поставена указателна табела с надпис на турски език Velika nehri, т.е. река Велика.

Указателна табела, която насочва към пещерата Дупница

Хидроним Велѝка е свързан с ойконим Велѝка[2]. Река Велѝка извира южно от някогашното старо българско с. Велика, Малкотърновско. Единият ѝ извор е в близост до първенеца на Странджа вр. Голяма Махиада – 1031 м. Тече в северозападна посока и след водосбора с река Паспалдереси, близо до с. Паспалово (дн. тур. Армутверен), завива на изток. Водосборът от двете реки по-надолу носи име Резовска река или Резвая, днес погранична, която се оттича в Черно море. Новото турско име на реката е Мутлудере. Хидроним Велика се открива и в други райони от българското езиково землище. Във Вардарска Македония има р. Велика, приток на р. Треска[3]. На австроунгарска топографска карта от преди 1912 г. с мащаб 1: 200000, в района на Странджа е отбелязан хидроним Velika (Велика). Реката, протичаща покрай с. Паспалово, която се влива в р. Велика, е отбелязана с име Делива река, по име на несъществуващо днес селище Делийево, разположено в горното ѝ течение (http://lazarus.elte.hu/hun/digkonyv/topo/200e/45-42.jpg). На руска военна топографска карта от втората половина на ХХ в. също са отбелязани р. Велика и с. Велика в Странджа (https://maps.vlasenko.net/smtm100/k-35-080.jpg).

  Статистически данни за с. Велика (дн. тур. Балабан) се откриват в публикации на наши изследователи. В статистиката на Т. Карайовов за населението в Одринския вилает, по данни от края на XIX в., е отбелязано, че с. Велика отстои на 6 ч. път от казалийския център Малко Търново. Населението му включва 100 семейства православни българи екзархисти[4]. В статистиката на Л. Милетич, по данни от началото на ХХ в., с. Велика, Малкотърновска каза, има 104 семейства и 529 души население[5]. В своята книга, посветена на разорението на тракийските българи, Л. Милетич пише: „От 22 български села, които влизаха в Малкотърновската каза, 12 и то най-добритя, най-заможнитя останаха оттатък новата граница в Турция, а именно селата Дерекьой, Дерекли, Велика, Карадере…”[6]. Изследователят П. Маджаров уточнява, че с. Велика е било разположено някога в местността Църквището[7]. Произходът на името се свързва със стб. прил. великъ 1. ‛голям по обем, с големи размери’. 2. ‛голям по обхват, степен, значение’. 3. ‛велик, славен, прочут’. 4. за душевно качество или проява – ‛голям, дълбок, силен’[8].

  Пътят от гр. Инеада към гр. Демиркьой (бълг. Малък Самоков) пресича река, пред моста на която е поставена указателна табела с надпис на турски език Madara nehri, т.е. река Мадара. Хидроним Мадара не е засвидетелстван в изследването „Български водопис” на Й. Заимов[9]. Не е отбелязан и на австроунгарската топографска карта с мащаб 1: 200000 от преди 1912 г. (http://lazarus.elte.hu/hun/digkonyv/topo/200e/45-42.jpg), както и на руската военна карта от втората половина на ХХ в. (https://maps.vlasenko.net/smtm100/k-35-080.jpg). На австроунгарската топографска карта на юг от р. Резвая е отбелязана р. Кяфир дереси, т.е. невернишка река, от тур. kâfir м. ‛неверник, немюсюлманин’[10], а по на юг тече р. Крива. Но за речно име Мадàра / Матòра / Мадòра в Източна Тракия, която чрез Чауш дере се влива в Черно море, споменава в своя публикация Д. Дечев[11]. Названието Мадара, свързано с българската история, не е с добре изяснена етимология. Някои изследователи свързват произхода му с името на римския пълководец Модар, унищожил нахлулите в Тракия варвари[12]. Според К. Шкорпил името произлиза от Мундрага – име на крепост, в която цар Симеон се скрил от маджарите. Немският учен Бюхнер извежда името от грц. μαδαρός ‛плешив, гол’. Д. Дечев смята, че името е тракийско, като споменава за гръцки планински имена Мадара / Мадарис със значения ‛плешивец’, ‛гола скала’ и др. Според Вл. Георгиев име Мадара произлиза от грц. мад (в трак. мат) и ора / ура, известна в гръцки източници. Б. Симеонов приема, че името е от прабългарски произход и е свързано с изсечената на скалите край едноименното село в Шуменско фигура на воин ездач[13]. Но никоя от предложените разнообразни етимологии не свързва произхода на името с хидроним Мадара. Все пак са изказани предположения, че ойконим Мадара е свързан с едноименното название на реката, извираща от скалите и протичаща покрай с. Мадара в Шуменско. Хидроним Мадара бил пренесен от Средна Азия, срв. иранско mādar / modär ‛майка’[14]. В публикацията си Б. Симеонов споменава, че наличието на хидроним Мадàра / Матòра / Мадòра в Източна Тракия поставя въпроса за скитско-тракийски или само за тракийския произход на името, но отбелязва, че „засега се разполага с малко паралели и опорни точки”[15].

  По-различна е съдбата на хидроним Мортачка / Муртачка – малка река, която тече източно от гр. Демиркьой (бълг. Малък Самоков) и се влива в Черно море. Хидронимът не е засвидетелстван на австроунгарската топографска карта от преди 1912 г. (http://lazarus.elte.hu/hun/digkonyv/topo/200e/45-42.jpg), както и на руската военна карта от втората половина на ХХ в. (https://maps.vlasenko.net/smtm100/k-35-080.jpg). Данни за него се откриват в публикации, посветени на миналото на Южна Странджа: „Град Малък Самоков или Самоково е създаден от самоковски преселници рудари. В околността му има изчезнало село Мортаг (Омортаг), чието име е запазено в Муртачка река, приток на река Мътица”[16]. За произхода на хидроним Мортачка / Муртачка някои приемат, че е прил. от Мортак: мортак, може би от тур. *martak успор. с mertek ‛греда’, с о от а както тован от tavan, позар от Pazar![17], което не е убедително. Други свързват произхода му с ойконим Мортаг (Омортаг)[18]. Според предложените етимологии в БЕР, свързани с тюркския произход на прабългарите, вероятните значения на името са ‛орел; скален орел’, ‛вид орел’[19].

  В околностите на с. Сарпдере, в близост до границата с България се намира пещерата Дупница (тур. Dupnica mağarası). По данни на изследователя П. Маджаров в околността е имало някогашно българско село Дупница, унищожено, от кърджалиите по време на османското владичество. Спелеоним Дỳпница е свързан с ойконим Дỳпница. Едноименната пещера е с обща дължина 3200 м и е с 3 входа.

Един от хводовете на пещерата Дупница

Някои я определят като най-дългата и най-красивата пещера в Турция. Запазените исторически сведения за пещерата Дупница днес местните българоезични мюсюлмани свързват със спомена за Вълчан войвода в предания. В близкото с. Паспалово с ново турско име Армутверен още се говори за златото на Вълчан войвода, заровено в околността. Пещерата му била подслон. Около нея някога ставал голям пазар за добитък, посещаван от търговци от Бургаско и дори чак от Русия. Днес охраната и обслужващият персонал в пещерата са българоезични мюсюлмани от околните села, заселили се там през първата половина на ХХ в., след като местните българи християни са прогонени в българска територия. Най-много са преселниците от Родопите и от областта Чеч. Част от жителите на с. Паспалово са преселници от с. Михалково, Девинско. В началото на 20-те години на ХХ в., вече установили се в селото, решават да се върнат в Михалково. Влизат във връзка с българските гранични власти и избягват с добитъка си в българска територия, а от там пеш стигат чак до родното си село. Но в къщите им вече са се настанили българи християни от близките родопски села. И почти всички бежанци отново поемат пътя назад, за да се върнат пак в Паспалово, където живеят и до днес. А потомците пазят спомена за неуспешното преселение.

  За с. Дупница Л. Милетич не дава сведения в статистиката си, но включва названието в данните за чифлиците в Малкотърновско: „…и чифлиците (с по 15-20 къщи), Дупница, Тевния лък, Сърпаговци, Лафи, Сплатнич и Нови колиби”[20]. Според изследователя П. Маджаров, до 1913 г. в Малкотърновско имало 40 колибарски селища, пръснати на различни страни, и с различна отдалеченост от централното селище Малко Търново.

Друг от хводовете на пещерата Дупница

В тази група влиза и чифлик Дупница[21]. Чифликът е обозначен на австроунгарската топографска карта от преди 1912 г. В близост е отбелязан манастир „Св. Петър”, като вероятно става въпрос за параклис (http://lazarus.elte.hu/hun/digkonyv/topo/200e/45-42.jpg). Произходът на ойконима и спелеонима Дупница се свързва с изчезнало название *дупница ‛дупка, яма, ров, ровина’[22], срв. стб. дупина ‛дупка, отвор’[23].

  2. Селищни имена (ойконими).

   В цялата днешна селищна мрежа на Източна (Турска) Тракия е запазен един ойконим от български произход – Белград. Оскъдни са сведенията в българската историография за едноименното селище в Цариградско. То не е включено в статистиките на Т. Карайовов[24] и на Л. Милетич[25] за българското население в Одринския вилает. Не го споменават сред българските села в Цариградско в своите публикации, посветени на българите в този район, и други изследователи[26]. В публикация от 1874 г. руският изследовател Н. Попов определя Белград като някогашно сръбско село в Цариградско, което към 70-те години на XIX в. вече е погърчено[27]. Според някои български изследователи, през 1521 г., след падането на Белград, завоевателите му преселват част от българското му население в Константинопол и в Югоизточна Тракия. Така се обяснява появата на с. Белград, западно от с. Деркос[28]. В случая не става ясно какво е това българско население от сръбския град Белград. В своята публикация за българските селища в района на Цариград Н. Оряшков дава интересни данни за населението на с. Бялград, събрани по време на Балканската война (1912-1913 г.). Според най-възрастния жител на селото, в което тогава нямало нито един българин, преди 150 години населението му било изцяло българско[29]. На друго място, в бележки под линия авторът пише, че с. Бялград било създадено преди 300 години, като 3 пъти се е премествало. Споменава и за друго с. Бялград, което се намирало на север от с. Пиргос, под залесена планинска верига[30]. В публикацията си отбелязва, че селищното име има български облик beligrat, а не сръбски beograd и biograd. Споменава също, че beligrat наричат гърците и другото едноименно селище, разположено западно от Деркоското езеро, между селата Караджакьой и Чифликкьой[31]. Може да се предположи, че заселеното в средата на XVI в. със сръбско население с. Белград, в близост до Цариград, в по-късните векове е променило етническия си облик, под влияние на прииждащо българско християнско население, което се установява в района.

Входът на най-големия природен парк в европейската част на мегаполиса Истанбул - Белград Снимка: https://www.gezipedia.net

По-късно това вече българско население е било погърчено.

  В своето капитално изследване „Български водопис” Й. Заимов отбелязва р. Белград дере, която извира от бърдото Белград орман и тече покрай развалините на мах. Белград кьой и южно от с. Белград, Чаталджанско. Етимологията на хидронима се свързва с местно име Белград, съставено от прил. бел – стб. αύлъ и същ. градъ ‛твърдина, крепост’[32]. В околностите на някогашното с. Белград, отдалечено на близо 40 км от Истанбул, а днес в рамките на мегаполиса, е разположена най-голямата гора в района му, сега природен парк – Belgrat Ormanlarι (Белградска гора); Belgrat bair (Белградско бърдо).

  3. Названия на одоними.

  Споменът за родния край на преселилите се в Източна Тракия българоезични мюсюлмани по време на Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. в някои селища е твърде силен. Основно преселниците са се настанили в равнинната част на областта. В с. Пехливанкьой, Хавсенско и в околните села има българоезично мюсюлманско население. В с. Наип Юсуф твърдят, че предците им са преселници от Лофча (гр. Ловеч в Северна България), а в с. Куш тепе знаят, че техните предци са дошли от с. Извòр, до Лофча. Вероятно става въпрос за с. Български извор, Тетевенско, област Ловеч. В с. Черкезмюселим, Хайреболско, разположено също в полските райони на Източна Тракия, се открива одоним Lofça sokak Лòфча сокàк (ул. Ловча) по ойконим Лофча, турски изговор на българския ойконим Ловеч, от стб. ловьчь ‛който принадлежи на ловец, ловен’[33]. В селището има потомци на преселници от селата Градèшница и Извòр, Ловешко, наред с такива от етнографската област Македония. Представителите на по-старото поколение свободно общуват на родния си български говор от Ловешко. Спомените за родния край на дедите е твърде силен, като потомците помнят селищни имена Плевна (гр. Плевен), Лофча (гр. Ловеч). Показателно е, че една от централните улици на селото е назована Лòфча сокàк, т.е. носи спомена за родното място на преселените тук българоезични мюсюлмани.

  4. Епиграфски кирилски паметници.

  Епиграфските кирилски паметници в Източна Тракия са свързани главно с християнската религия (фасадни надписи и надписи на икони и стенописи в църкви; надписи на надгробия и др.). Тъй като в Османската империя и по-късно в република Турция основна религия е ислямът, християнските символи в бившите български села са били заличени. Църквите и гробищата са били унищожени, с редки изключения. В Цариград е запазено българското гробище в кв. Ферикьой[34]. Запазена е сградата на Българската екзархия, също църквата „Св. Стефан”, както и сградата на българския метох, разположен в близост до нея. В гр. Одрин бяха възстановени двете български църкви „Св. Георги” и „Св. св. Константин и Елена”. Районът на някогашното българско гробище в северната част на града сега е определен за българско гробище.

Скалният манастир край гр. Мидия

Там бяха открити отделни надгробия, оцелели от унищожение. Такива надгробия с кирилски надписи се съхраняват и в църквата „Св. Георги”. За съжаление, епиграфски паметници с кирилски надписи от по-старо време почти не са запазени в Източна Тракия. Все пак такива се откриват. В околностите на гр. Мидия (дн. тур. Къйъкьой) се намира скалният манастир „Св. Николай Чудотворец”. Старото име на селището е Салмидесос. Манастирът е създаден през VI в., по времето на император Юстиниан[35]. По стените му се откриват следи от множество надписи на гръцки език, които са частично или цялостно унищожени. На една от колоните на скалния манастир е запазен вкопан кирилски надпис попъ иов написа ‛поп Йов написа’. Според данните манастирът е бил действащ и през XIX в., та е възможно кирилският надпис да е свързан с това по-ново време. Но независимо колко е стар, надписът е свидетелство за българско присъствие в това свято християнско място.

  Заключение

  Краткият преглед на оцелели до днес в Източна Тракия български езикови следи показва, че е налице вековно българско присъствие там. Факт са езиковите данни, запазени в местната топонимия (хидронимия, спелеонимия). От друга страна преселилото се по тези места в края на XIX в. и през първата половина на ХХ в. българоезично мюсюлманско население от различни краища на българското езиково землище запазва българската си идентичност чрез родния си език. Говорите на това българоезично население са оцелели и съществуват в чужда езикова среда. Това дава възможност да се проучват промените, които настъпват с тях в новите условия, а така също да се проучва българо-турската езикова интерференция. Важно е проучванията да продължат, докато все още местното българоезично население пази като важен маркер за своята идентичност българската си езикова памет. Трябва да продължи издирването и проучването на оцелели епиграфски паметници, защото те са важни документи за вековното българско присъствие в Източна Тракия.

 

  © Георги МИТРИНОВ

  © Български турист

 

  *Статията е препечатана от Сб. Българската общност в Турция. Исторически аспекти и съвременно състояние. Сборник от научна конференция. София, 2020, с. 265-275. Публикува се със съгласието на автора.


[1] Митринов, Г. Днешните български говори в Източна (Одринска) Тракия. – В: Сб. Трети международен конгрес по българистика 23-26 май 2013, София. Секция Български език, подсекция Диалектология. С., 2014, с. 166-178.

[2] Заимов, Й. Български водопис. Географско описание, строеж и произход на имената. Т. 1, А – Й, Т. 2, К – Р. Велико Търново. 2012, с. 193.

[3] Български етимологичен речник. Т. 1, А – З. С., 1971.

[4] Карайовов, Т. Материал за изучване Одринския вилает. – СбНУК, Т. 19, 1903, с. 183.

[5] Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918, с. 298.

[6] Пак там, с. 75.

[7] Маджаров, П. Да положиш душата си за народа. Български свещенослужители, участници в освободителното движение в Одринско (1895-1913). С., 2007, с. 148.

[8] Старобългарски речник. Т. 1. А–Н. С., 1999.

[9] Заимов, Й. Български водопис. Географско описание, строеж и произход на имената. Т. 1, А – Й, Т. 2, К – Р. Велико Търново, 2012.

[10] Турско-български речник. С., 1962.

[11] Дечев, Д. Мадара – Матора. – В: Сборник в чест на А. Иширков. Известия на Географското дружество. 1, 1933, с. 186.

[12] Аврамов, В. Плиска – Преслав. Юбилеен сборник. Ч. 2. С., 1929, с. 145.

[13] Симеонов, Б. Произход и значение на името Мадара. – Български език, 1979, № 6, с. 498-501.

[14] Пак там, с. 499.

[15] Пак там, с. 499.

[16] Маджаров, П. Да положиш душата си за народа. Български свещенослужители, участници в освободителното движение в Одринско (1895-1913). С., 2007, с. 150.

[17] Заимов, Й. Български водопис. Географско описание, строеж и произход на имената. Т. 1, А – Й, Т. 2, К – Р. Велико Търново, 2012, с. 393.

[18] Маджаров, П. Пос. съч., с. 150.

[19] Български етимологичен речник. Т. 4, минго – падам. С. 1995.

[20] Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918, с. 75.

[21] Маджаров, П. Да положиш душата си за народа. Български свещенослужители, участници в освободителното движение в Одринско (1895-1913). С., 2007, с. 45.

[22] Заимов, Й. Български водопис. Географско описание, строеж и произход на имената. Т. 1, А – Й, Т. 2, К – Р. Велико Търново, 2012, с. 460.

[23] Старобългарски речник. Т. 1. А–Н. С., 1999.

[24] Карайовов, Т. Материал за изучване Одринския вилает. – СбНУК, Т. 19, 1903, с. 1-192.

[25] Милетич, Л. Пос. съч., с. 300.

[26] Офейков (Ат. Шопов). Българе под стянитя на Цариград. Пътни бяляжки и впечатления отъ Офейкова. – Периодическо списание, год. 5. кн. 19-22 (1886-1887), с. 480-499; Маджаров, П. Пос съч., с. 45.

[27] Оряшков, Н. Българскитя села въ околностьта на Цариград (Етнолошки бяляжки). – СпБАН, Кн. 8. Клон историко-филологичен и философско-обществен. С., 1914, с. 88.

[28] Попаянов, Г. Българи в Южна Странджа и съседните области. – Известия на Народния музей в Бургас. Т. 1, Бургас, 1950, с. 143.

[29] Оряшков, Н. Пос. съч., с. 90.

[30] Оряшков, Н. Българскитя села въ околностьта на Цариград (Етнолошки бяляжки). – СпБАН, Кн. 8. Клон историко-филологичен и философско-обществен. С., 1914, с. 89.

[31] Оряшков, Н. пос. съч., с. 88.

[32] Заимов, Й. Български водопис. Географско описание, строеж и произход на имената. Т. 1, А – Й, Т. 2, К – Р. Велико Търново, 2012.

[33] Старобългарски речник. Т. 1. А–Н. С., 1999.

[34] Митринов, Г. Надписи на надгробните плочи в българското гробище в Цариград (Истанбул). С., 2018. https://www.academia.edu/36589770/.

[35] Лалчев, Др. Исторически обекти и лингвистична хронотопия на исихазма в Източна Тракия. Ч. 1. Велико Търново, 2012, с. 224.

Материалът е написан от:

Kuber

Включен в списание:

бр. 30, дата 2020-10-12

В близост можете да намерите:

Ком - Емине 1995 г. част 4 (дни 20 - 26)
Продължение на част 3 от маршрута Ком - Емине 1995 г. ДЕН ДВАДЕСЕТИ: град Котел – почивен ден През този ден се случиха важни неща, но се побират в малко думи. Накратко, наспахме се, отидохме до пощата, прибрахме колетите, напазарувахме, разходихме се, ядохме диня и реанимирахме. Последното действи ...
Варна като изходен пункт за излети (1935 г.)
Варна служи като изходен пункт за следните излети: I. Еднодневни излети 1. Варна – Карантината (с лодка 20 мин.) – Галата – фара на нос Галата – аязмото Св. Неделя – Варна. Целия маршрут около 18 клм. 2. Варна – Боровец – Шкорпилова могила (от тук се открива великолепна панорама на целия град, за ...
Варна и нейната околност (1935 г.)
В. И. Гочев Понеже ходенето по планините е свързано с известни трудности, които трябва да се преодолеят, нашите туристи пътуват главно из планините. Морските градове и красивото българско крайбрежие са почти забравени. Особено внимание за нашите туристи заслужава гр. Варна със своето крайбрежие и о ...
Каменните стълбове – Варненско
Каменните стълбове – Варненско (Дикили таш, Побитите камъни) от П. Бакалов. България е надарена от природата с красиви долини, величествено издигащи се планини, сенчести гори и буйни планински реки, на които ние всеки ден се любуваме, които ни привличат със своите омайни хубости, всред които ние з ...
Аладжа манастир (1935 г.)
Ал. Сп. Ганев Надали има по-интересен български манастир от Аладжа. Сгушен в единия край на родината ни, непознат за мнозина, Аладжа манастир още дълго ще буди интерес и ще привлича туристи със своята особеност на пещерен манастир. Ако вървите североизточно от Варна към последния пост на ромънскат ...
Български турист © 2014-2021
За нас | Връзка с нас
Чатът на БГ Турист
×
с автор: Kuber
информация за този чат