Търси

Особености на южнославянското планинарство

Добави в любими
Категории: Планини История География Зад граница Природа
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

ОСОБЕНОСТИ НА ЮЖНОСЛАВЯНСКОТО ПЛАНИНАРСТВО: ПЛАНИНСКИЯТ ТУРИЗЪМ СРЕД СЛОВЕНЦИТЕ, ХЪРВАТИТЕ, БЪЛГАРИТЕ И СЪРБИТЕ МЕЖДУ ЕВРОПЕЙСКИЯ МОДЕЛ И НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕР
(КРАЯТ НА XIX - ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XX ВЕК)

Светлозар Елдъров

Институт за балканистика с Център по тракология, БАН

  Заглавието на тази статия вероятно ще из­ненада мнозина, които познават моите публи­кации или поне имат някаква представа за на­учноизследователския ми профил, така както изненада и участниците в Шестата национал­на среща по балканистика на тема „Регио­налното и европейското на Балканите: идеи, проекти, реализации (XIX-XXI век)“, в която представих доклад на същата тема. Донякъде съм изненадан и аз, че след немалко колеба­ния все пак се реших да дам публичност на такава нетрадиционна за каноничната балканистична наука и за моята лична биобиблиография тема, при това на страниците на пе­риодичното издание „Балкани“ на Института за балканистика с Център по тракология при БАН - една сама по себе си висока и автори­тетна катедра, която респектира със своя академизъм и не предразполага към любителски импровизации. Като професионален историк с близо четиридесетгодишен опит и като лю­бител планинар с два пъти по-кратък планинарски стаж обаче се самолаская да вярвам, че тя ще ни разкрие още едно поле на балканистичното познание, което заслужава да се изучава и популяризира. И ако имам съм­нения, че този своеобразен дериват от слива­нето на професия и хоби може да притежава или не научна стойност, със сигурност те ще се разсеят, независимо в каква посока, когато текстът бъде публикуван.

  Към тези уговорки ще добавя още, че с настоящата статия се опитвам само лапидарно да очертая развитието на планинарството, респективно планинския туризъм сред юж­ните славяни в тематичната рамка за взаимо­действието между регионалното и европей­ското на Балканите. Проучванията по тази тема съм правил през годините в библиоте­ките и архивохранилищата в Загреб, където заради старите традиции е достъпна обилна информация за развитието на планинския ту­ризъм не само у хърватите, но и сред другите народи на бивша Югославия, и в София, къ­дето по темата за българското планинарство има изобилна книжнина и извори. Съществу­ва и интернет, който също предлага известна, макар и повърхностна информация. Разбира се, много добре си давам сметка, че освен външните влияния и националните особено­сти, които можем да приемем за хоризонтал­но изследователско поле на темата, предметът на изследване съдържа още едно измерение – планината като природна даденост, която се явява негова обективна вертикала. Казано по-просто, размерът тук има значение, макар и не решаващо. Само в интегрираната цялост на култура и народопсихология, на икономи­ка и политика, на природа и орография, т.е. на потребност, възможност и условия, може да се изведе конкретният национален модел и да послужи като основа за сравнение в рам­ките на южнославянското планинарство. На­дявам се някой някога да го направи. Когато това стане, ще чета неговата монография с удоволствие и интерес. Засега ще трябва да се задоволим само с това, което мога да пред­ложа тук.

  Модерното планинарство (планинският туризъм) е градски социокултурен феномен, възникнал като организирано движение в средата на XIX в. в Западна Европа. Неговата поява се свързва с развитието на индустриал­но-технологичната революция и свързаните с нея социални промени. Идеологическите му корени отвеждат до Епохата на Просвещение­то и конкретно към идеите на Жан Жак Русо за връщане на човека към природата (retour a la nature). Като една емблематична дата се отбелязва 8 октомври 1786 г., когато френски­ят лекар Мишел Пакард и планинският водач Жак Валма изкачват първенеца на Алпите връх Монблан (4808 м). Приема се, че планинарството и туризмът са взаимосвързани, но не и идентични - всеки планинар е турист, но не всеки турист е планинар. По тази тема впрочем са изписани цели трактати.

  Колкото по-интензивно се развива планинарството, токова по-дълбоки стават историческите му корени. Още в миналото ня­кои автори изтъкват, че планинарството има по-дълга и по-красива предистория, която го свързва с името на италианския поет и хума­нист Франческо Петрарка. Наистина, през 1336 г. той изкачва връх Мои Венту във френ­ските Алпи (1920 м) и оставя екзалтирано оп­исание за своя излет. Други се връщат още по- далеч в миналото, като се позовават на факта, че през 121 г. император Адриан покорил вул­каничния връх Етна в Сицилия (3323 м), за да се любува на слънчевия изгрев. Ако тръгнем да се състезаваме по тази линия, кому при­надлежи най-древното планинарско постиже­ние, като балканисти и траколози би следвало да поддържаме, както правеше по-старото по­коление български планинари и историци, че тази слава се пада на България и Балканите. В хрониките на Тит Ливий и Полибий е зас­видетелствано, че през 181 г. пр.н.е., по време на военен поход срещу тракийските племена в днешните български земи македонският цар Филип V изкачил първенеца на Рила, връх Мусала (2925 м), за да провери дали отговаря на истината разпространеното тогава вярване, че от него се виждали едновременно Черно море, Адриатическо море, Дунав и Алпите. През 1991 г. обаче, когато в сърцето на Алпи­те, на 3 200 м. надморска височина на грани­цата между Италия и Австрия, беше открито мумифицираното тяло на човек от халколита, впоследствие наречен Ледения човек Иотцщ на възраст от 5 300 г., нашата балканска слава угасна, защото засега не разполагаме с такова неопровержимо доказателство за първенство в планинския туризъм.

  Тъй или инак никой не отрича, че люлката на модерното планинарство са Алпите, а учредяването на първия планинарски, респек­тивно алпийски клуб в Лондон през 1865 г. най-пълноценно отразява и символизира на­чалото на организирания планински туризъм, свързан със средната класа и интелектуални­те елити на европейските общества. Както винаги, на Балканите и това не е така едноз­начно. Затова, ако трябва да се определи пър­венецът на южнославянското планинарство и да се класират останалите, поне за целите на настоящата статия, трябва да се вземат предвид и други показатели, освен датата на официалното институционално учредява­не. Като добавям към този обективен подход неизбежната доза субективизъм, подреждам националната класация на южнославянско­то планинарство така, както съм я посочил в подзаглавието - словенци, хървати, българи и сърби. Сега на Балканите се чува и за други славянски нации, но във времето и на по-ви­сока надморска височина такива не са били засвидетелствани.

  Природата е надарила словенците с отлич­ни условия за планинарство, макар развитие­то на националния планински туризъм при тях да среща трудности от друг вид. На тери­торията на Словения се докосват Юлийските Алпи, югоизточната част на могъщия евро­пейски първенец, и Динарските планини, или просто Динарите, северозападният дял на най-обширната планинска верига на Балка­ните. Двата планински масива заемат 63% от територията на страната, а най-високият сло­венски връх е Триглав (2864 м) в Юлийските Алпи. В Словенските Динари пък се намира платото Карст, дало общото название за този специфичен вид релеф. Геополитическите дадености поставят словенците най-близо до люлката на световното планинарство, но и в непосредствено съревнование е най-мо­гъщата в онази епоха планинарска органи­зация – немско-австрийският Алпенферайн. Последният полага целенасочени усилия – чрез строеж на планинарски хижи, марки­ровки и промяна на топонимите - да наложи немски облик на словенските планини. Във връзка е това през 70-те години на XIX в. са правени опити за основаване на словенски планинарски дружества, които да се противо­поставят на чуждото влияние, но те са били нетрайни. Както обаче словенците се конку­рират е немско-австрийското планинарство, така и черпят е пълни шепи от неговия опит. През 1892 г. най-сетне е основано Словенско планинарско дружество (СПД) в Любляна. Още тогава то наброява 3117 организирани членове, от които 965 в Любляна и 2152 в 21 клона в други градове. В следващите години броят на клонове и членовете лавинообраз­но нараства, а планинарското движение сред словенците се развива устремно, масовизира се бързо и още през този период създава своя планинска инфраструктура в лицето на хижи, заслони, маршрути, маркировки и пр. Сло­венците държат първенството за началото на специализирания планински печат - първият брой на официалния орган на СПД Планин­ски вестник“ излиза през 1895 г. Не грешат онези автори, които наричат Словения „люлка на югослав(ян)ското планинарство“. От наша гледна точка това трябва да се разбира като „южнославянско планинарство“, защото преди бивша Югославия да монополизира Юлийските Алпи, те оказват омайна притега­телна сила и за българските планинари.

  На второ място следва да се постави хър­ватското планинарство, макар първото плани­нарско дружество в Югоизточна Европа да е учредено в Загреб през 1874 г. Импулсът за неговото създаване също идва отвън, по ав­стрийска линия – чрез Йоханес Фришауф (1837-1924), математик, геодезист и карто­граф, професор в университета в Грац и популяризатор на туризма и планинарството. Хърватското планинарско дружество (ХПД) в Загреб може да се определи като „академич­но“.

Първата хижа на Хърватското планинарско дружество на Слеме, 1885 г.

  От 13-те му основатели шестима са чле­нове на Югославянската академия на науките и изкуствата. Всички нейни председатели от 1866 до 1921 г. са същевременно и членове на ХПД, както и повече от половината хърватски академици. В продължение на близо две десе­тилетия председателите на ХПД са професо­ри и академици от областта на природо-математическите науки. През 1892 г. председател на дружеството обаче става граф Мирослав Кулмер, представител на стара аристократич­на фамилия, който заема важни постове в раз­лични финансови и стопански институции и участва в политическия живот на Хърватска­та бановина. Той ръководи хърватското пла­нинарство до 1921 г., като по негово време на преден план в управлението на ХПД изпъкват представителите на хърватската аристокра­ция. Първите си излети хърватските планина­ри правят на Медведница (е най-висок връх Слеме, 1033 м) до Загреб. Там през 1885 г. е построен първият планински дом (хижа). Скоро хърватските планинари овладяват и други планини на територията на страната и извън нея. От 1898 г. ХПД издава сп. „Хър­ватски гшанинар“, което изиграва важна роля за популяризирането на планинарството. В сравнение със словенското планинарство, особено по броя на членовете си, хърватското остава далеч назад. През 1883 г. ХПД брои 314 членове, от които 266 в Загреб. За три де­сетилетия - до 1914 г., когато наброява около 900 души – то успява да утрои членския си състав.

  Справедливостта изисква на трето място да поставим българското планинарство, за- щото това му се полага и по хронология, и по други показатели. Всички (български планинари и не само) са чували за първото масово изкачване на Черни връх през 1895 г. по идея на Алеко Константинов, който заслужено се приема за първопроходник и символ на орга­низираното планинарство у нас, мнозина по­знават и заслугите на Иван Вазов не само в об­ластта на литературното творчество, но и на попрището на практическото планинарство, но само малцина знаят, че още през 1889 г. княз Фердинанд покорява Мусала (2295 м.), веднага оценява красотата на Рила и по­строява там три „двореца“, всъщност ловни хижи – Царска Бистрица, Ситняково и Саръгьол, всички в околността на Боровец. До не­говата абдикация през 1918 г. изкачването на Мусала става само с предварително разреше­ние на дворцовата охрана. Иначе българското планинарство официално брои началото си от 1899 г., когато е учредено Българското ту­ристическо дружество (БТД) с пръв предсе­дател проф. Александър Теодоров-Балан. То започва с около 350 организирани членове и с течение на времето, с подеми и спадове, през 1910 г. наброява около 650 членове, от които 220 в София. До Балканската война тези чис­ла не се повишават чувствително. От 1902 г. започва да излиза дружественият орган сп. „Български турист“, което популяризира планинския туризъм в България и допринася за неговото масовизиране и организиране.

  В Сърбия планинарството се развива мно­го по-бавно, за което има две причини. Едната е обективна – скромният планински релеф на Сръбското кралство в тогавашните му граници. Като Любляна, Загреб и София, и Белград си има своя планина – Авала, с надморска височина от 511 м. и само 200 м. над окол­ния релеф. В случая размерът наистина има значение!

Български планинари на Черни връх, началото на XX в.

Другата причина е субективна – най-активният популяризатор на туризма (по неизбежност в неговите равнинни или полуп­ланински измерения) е Йосип Панчич (1814— 1888), известен ботаник, лекар и пръв пред­седател на Сръбската кралска академия. Той е родом от хърватските земи, учил е в Риека, завършил е университет в Загреб и докторат в Пеща. Неслучайно Сръбското планинарско дружество в Белград, учредено през 1901 г., макар и след смъртта на Панчич, копира из­цяло модела на ХПД в Загреб – съставено е главно от учени и професори, членове на Сръбската академия и преподаватели в Белг­радското виеше училище. Без своя най-акти­вен популяризатор и лишено от обективни ус­ловия, сръбското планинарство не успява да постигне особени резултати в масовизацията. Всъщност то започва да се развива интензив­но едва след Първата световна война, когато чрез Югославия сърбите получават достъп до чуждите планини в Словения, Хърватия, Бос­на, Македония.

  Още по-своеобразен е планинарският мо­дел в Босна и Херцеговина. Първото плани­нарско дружество там е учредено през 1892 г. от висши чиновници на областното правител­ство. Имената на учредителите и ръководи­телите говорят сами за себе си: председател витез Лотар Бекс, подпредседател Франьо барон Молинари, секретар барон Лудвиг Перейра, касиер Карло витез Станкиевич де Могита и др. подобни. Впрочем оригинално­то наименование на дружеството е: „Bosnish- hercegovinisher Touristen-Verain in Sarajevo“. Същинското славянско планинарство в Босна и Херцеговина започва през първото десети­летие на XX в., когато се масовизира, и осо­бено след Първата световна война, когато се демократизира.

  В Истрия и Далмация, които тогава са в австрийската част на империята, от края на XIX – началото на XX в. съществуват хърват­ски планинарски дружества, които се разви­ват в остра конкуренция, понякога съпрово­дена с физически сблъсъци, с италианските планинарски и туристически дружества. В Македония в онази епоха няма условия за планинарство, защото планините са бойно поле между българските чети и турския аскер. В Черна Гора пък изобщо няма потребност от планинарство, тъй като там хората живеят в планини и планините са тяхно ежедневие.

  Въпреки различията и спецификите в за­раждането и развитието на планинския тури­зъм сред словенците, хърватите, българите и сърбите, той все пак ясно отразява базисния европейски модел, който всеки от тях обо­гатява със своите национални особености. Като една най-обща основна характеристика на посочените модели на южнославянското планинарство може да се изтъкне широка социална основа, чието ядро е формирано от представители на средната класа при ярко изявеното лидерство на интелектуалците и хората на културата и изкуството. Няма сми­съл тук да изреждам имената на българските поети и писатели, свързани с планинарското движение – вече споменах Иван Вазов и Алеко Константинов, които в България са се превърнали в негови символи. Оставям на колегите, които се занимават с културната история на балканските народи, да ни запознаят с имената и творчеството на тех­ните словенски, хърватски и сръбски ана­лози. Във всеки случай има много какво да се каже за връзката на планинарството с ли­тературата, поезията, драматургията, изоб­разителното изкуство и пр., но и това не е тема на моята статия. Тук ще спомена само, че може би най-същественото, което харак­теризира южнославянското планинарство в края на XIX – първата половина на XX век, е неговата демократичност, която е присъща изобщо на южните славяни.

  Разбира се, не всичко в развитието на южнославянското планинарство е толкова романтично. До Първата световна война то все още среща неразбиране и предразсъдъци сред обществото и затова остава затворено в относително тесен кръг последователи. Ма­совото съзнание гледа на планинарите като на особняци, а в някои случаи, като например при пословичното (тогава) българско трудо­любие – и направо като на безделници. Още по-скандално за добрите нрави на епохата е, че сред планинарите има и жени, макар все още твърде малко. И за да не си помисли ня­кой, че и това се отнася за нас, ще се позова на примера на словенците, у които при първите стъпки на планинарското движение сред тях през 70-те и 80-те години на XIX в. участието на жени в планинарските дружества е изрич­но забранено.

  Взаимните интереси и влияния и споделя­ните общи характеристики в базисния и националните модели съпътстват развитието на южнославянските планинари още от първите години на тяхното организационно развитие, но връзките между тях стават по-тесни в пър­вото десетилетие на XX в. в контекста на неославянското движение (неославизма). Най- тесни са те между българските, хърватските и словенските планинари. Заради по-бавното развитие на организираното планинарство в Кралство Сърбия, както и заради други (в случая с българо-сръбските отношения, най- вече политически) причини, сръбските пла­нинари оставят дълго време някак изолирани в тези взаимоотношения.

  Още в първите си стъпки организирано­то българско планинарство черпи опит от по-напредналите на планинарското поприще славянски народи. Когато през 1901 г. започ­ва да излиза официалният орган на БТД сп. „Български турист“, той внимателно следи публикациите в аналогичните чешки, словен­ски и хърватски издания. В рубриката за пре­гледа на чуждестранния планинарски печат често се споменават словенският „Планински вестник“ и сп. „Хърватски гтанинар“, орган на ХПД, понякога се превеждат и препечатват и статии от тях. По свидетелството на проф. Александър Теодоров-Балан, който освен известен български филолог и литературен историк, пръв ректор на Софийското виеше училище и действителен член на Българско­то книжовно дружество е и един от първооснователите на туристическото движение в България, дългогодишен председател на БТД и редактор на сп. „Български турист“, дори думите „планинар“ и „планинарство“ са за­имствани от хърватския и словенския език: „С такава дума planinar хърватите именуват своите „туристи“, а също така именуват своите и словенците“ – пише той в една статия от началото на 20-те години на XX в. Неговото желание било чуждицата „турист“ да се за­мени в българския език от думата „пътничар“, а „планинар“ да се използва за означаване на любителя на планинския туризъм. „Тъкмо от хърватите и словенците заехме ние, ста­рите „туристи“, на времето думата излет за „екскурзия“ – припомня проф. Балан, който е и голям радетел за чистотата на българския език.

  Един от първите български планинари, който не само от страниците на „Български турист“, но и чрез личен опит е имал въз­можност да се запознае с хърватското и сло­венското планинарство, е Нягул Бозов – сте­нограф в Народното събрание, гимназиален учител в София и софийски училищен ин­спектор, а иначе председател на Софийския туристически клон „Алеко Константинов“ и подпредседател на Централното настоятел­ство на БТД. През 1907 или 1908 г. той пътува до Загреб и Риека, среща се със свои прияте­ли и после споделя впечатленията си от пре­биваване там със сведения за платото Карст и пещерата Постойна в Словения в специален пътепис за „Български турист“. Макар да не дава конкретна информация за развитието на хърватското и словенското планинарство, ав­торът прочувствено пресъздава възхищение­то си от природната красота чрез славянската екзалтация, характерна за ония години.

  Именно чрез неославянското движение темата за планинарството с действителни­те или мнимите му славянски особености и измерения попада в дневния ред на Първия славянски конгрес в Прага през 1908 г. Там е решено в рамките на Втория славянски кон­грес, насрочен за 1910 г. в София, да се свика и всеславянски туристически конгрес, който да разгледа проблемите на планинарството. Създадени са чешка, руска, полска и южнос­лавянска секции. Чешката секция на славян­ските туристи в Прага поема задължението да осъществи необходимата подготовка. Като първа стъпка тя насрочва предварително съ­брание на 8 август 1908 г. в Любляна. Пока­нени са 22 планинарски и спортни дружества и клубове, сред които 8 чешки (вкл. две ски­орски дружества и един автомобилен клуб), 7 руски, 4 хърватски и по едно словенско, пол­ско и българско. На срещата в Любляна оба­че, вероятно заради кратките срокове за ор­ганизацията, се събират само представители на Скиорското дружество на Чешкото крал­ство, Чешката секция на славянските турис­ти в Прага, Дружеството на чешките туристи във Виена, Руското туристическо дружество в Петербург и Словенското планинарско дру­жество в Любляна. Като гости са участвали някои руски и полски делегати от Славян­ския конгрес. След докладите и разисквани­ята е приета резолюция, която призовава да се основе Съюз на славянските туристически организации. За негов пръв председател е но­миниран Братислав Черни, правист, д-р на юридическите науки, член на Старочешката партия и изявен деец на чешкото туристи­ческо движение. За 1909 г. е планирана още една предварителна среща в Прага, но заради политическата конюнктура или по други при­чини, тя не се осъществява.

  На 24 юни 1910 г. в София тържествено е открит Вторият славянски конгрес. Неговите заседания се провеждат в две секции и тра­ят до 27 юни. Както е известно, в същността си това е политическа манифестация, която е сравнително добре осветлена от историческа­та наука. По-малко е известно, че преди, ус­поредно и след конгресните заседания текат и други общославянски прояви. На 21 юни започват работата си Деветият конгрес на славянските журналисти и Първата славянска лекарска конференция. На 24 юни е открит Първият събор на славянските пчелари. От 27 юни до 29 юни се провежда най-атрактивната славянска проява – Юнашко-соколският гимнастически събор.

Почетна значка на Славянския конгрес в София

На 28 юни се провежда Първият конгрес на славянските юристи, от 6 до 9 юли заседават славянските книжари и книгоиздатели. Във всички тях има хърват­ски представители. Най-многобройни са те в гимнастическия събор – общо 640 членове на соколските дружества. Това е третата по го­лемина делегация след българската от 2 800 души и чешката от 750. С по-малки предста­вители участват и други славянски народи, затова Юнашко-соколският събор в София през 1910 г. със своите 4800 юнаци и соколи, т.е. спортисти гимнастици, може да бъде при­ет за първата и единствена досега славянска олимпиада.

  Проблемите на славянското планинарство и туризъм са обсъдени в отделна секция на Славянския конгрес на 26 юни. Тя е предсе­дателствана от проф. Иржи Поливка от Пра­га, Андрей Габершчек от Любляна, академик Владимир Михайлович – Бехтерев от Петер­бург и проф. Беньо Цонев от Софийския уни­верситет като секретар. Основният доклад е изнесен от д-р Братислав Черни. След докла­дите и дебатите е приета резолюция, която призовава всички славянски планинарски и туристически дружества да обединят усилия­та си за основаване на Славянски туристиче­ски съюз, за който в Прага вече е осъществена предварителната подготовка. Те се приканват също да организират общи излети и то из „славянските краища“ в Алпите, Карпатите, Кавказ и Урал, от Прага до Владивосток и от Архангел ек до Солун. За целта трябва да се основат общи бюра за реклама и пропаганда в главните градове на славянските страни, как­то това вече правели шведите, норвежците и швейцарците в Европа. По-нататък трябва да се издейства от правителствата на славянски­те държави да намалят тарифите за железни­ците и параходите помежду си за членовете на славянския туристически съюз, а славян­ските планинарски дружества да осигурят безплатни спални за славянските туристи.

  За съжаление от официалния сборник за работата на Славянския конгрес не става ясно кои планинарски и туристически дру­жества са били представени. Българският пе­риодичен печат също не е обърнал внимание на този проблем, вероятно заради другите по-атрактивни прояви, особено Юнашко-соколския гимнастически събор. За сметка на това повече информация има по страниците на сп. „Български турист“, не на последно място и затова, че на БТД е отредена известна роля в организацията на Славянския конгрес. При разходките из София и излетите в нейна­та околност, както и в екскурзиите до други градове и забележителности в страната, като Плевен, Търново и Рилския манастир, сла­вянските гости неизменно са придружавани от един член на Централното настоятелство и двама членове на съответния местен клон. В дните на конгреса Софийският клон „Алеко Константинов“ организира изложба от кни­ги, карти и фотографии, които да представят България „във всички нейни хубави, живо­писни и оригинални пейзажи“. Изложбата е експонирана в салона на Софийската мъжка гимназия и се радва на голям интерес. Из­вестният активен деец и популяризатор на туристическото движение в България инж. Георги Козаров е включен в официалната програма на Славянския конгрес и на 26 юни в заседанието на секцията по туризма изнася доклад на тема „Туристиката и значението ѝ за славянството“. Според информацията в сп. „Български турист“ именно той е предложил резолюцията, приета от конгреса.

  Ангажирането на българските планинари със славянската кауза проличава най-ярко от обстоятелството, че на 26-29 юни 1910 г., когато в София се провежда Славянският конгрес, там е свикан и X събор на БТД. Така делегати от цялата страна, които представят 13 друже­ства и около 650 организирани планинари (от които 220 в Софийския клон „Алеко Констан­тинов“), споделят еуфорията на „славянските дни“ в българската столица. Вдъхновени от събитието, те изпращат телеграма до предсе­дателя на конгреса, с която изразяват своята съпричастност: „Пред тържеството на идея­та за културното единение [на] целокупното славянско племе, 10-ият български туристки събор, открит днес в София, поднася своите сърдечни приветствия на дошлите скъпи гости от братските славянски страни и от душа благопожелава, щото и общата славянска туристика да бъде в областта на мощните средства за всеобщото ни опознаване“.

  Най-ефектната проява на БТД в дните на Славянския конгрес е осъществена на 28 и 29 юни. Това е масовото изкачване на Черни връх, в което се включват повечето от делегатите на планинарския събор, част от членовете на Со­фийския клон „Алеко Константинов“ и некол­цина славянски гости. Общо в похода участват 109 планинари и планинарки, сред които пети­ма чужденци (трима мъже и две жени,членове на соколските гимнастически организации). Точно в 22 ч. вечерта на 28 юни от сборния пункт в центъра на София със запалени фак­ли и с музика начело планинарското шествие потегля към Витоша. След кратка почивка в Драгалевския манастир планинарите достигат Черни връх на 29 юни. Там в импровизиран бюфет ги очакват горещ чай и закуски, а също и голяма изненада. Специално за случая по инициатива на БТД и със съдействието на Ми­нистерството на войната телеграфната рота на столичния гарнизон е инсталирала хелиограф­ска връзка с две станции - едната на Черни връх, другата при съборния храм „Св. Алек­сандър Невски“. За радост на всички времето се случва ясно и слънчево и в двете посоки са подадени много поздравителни хелиограми. Онези от тях, които са адресирани до чужби­на, са доставяни в телеграфната станция със специален куриер.

  Първите непосредствени контакти между южнославянските планинари всъщност въз­никват и се развиват именно в рамките на соколско-юнашкото (или юнашко-соколското – от българска гледна точка) движение. Само месец след конгреса в София 420 български юнаци заминават за участие в международ­ния соколски събор в Загреб. Немалко планинари тогава са членове на соколските или юнашките дружества. Такъв е например Ни­кола Додов, един от водачите на българските юнаци, но също запален планинар, основател и пръв председател на планинарското друже­ство „Рилски езера“ в Дупница (днес един връх в Рила носи неговото име). През 1912 г. той публикува в сп. „Български турист“ об­ширен пътепис за пътуването на българските юнаци до Загреб и Любляна с акцент върху туристическото (планинарското) движение. Това е първата публикация в България, посве­тена конкретно на хърватското и словенското планинарство.

  Това, което впечатлява още в първите ре­дове на пътеписа, е яркият контраст в отно­шението на сърбите, от една страна, и хърва­тите и словенците, от друга, към българите. Още при пътуването с влака през Сърбия бъл­гарските планинари са неприятно изненадани от „студенината на домакините“ по гарите и по полята, които не откликвали на радушни­те поздрави. „Даже и на Белградската гара, дето пристигнаха по-късно от нас сръбски­те юнаци с военна музика, не се чу никакъв поздрав за пристигането ни“ – горчивина споделя авторът. И това се случва само месец след Славянския събор в София и две години преди България и Сърбия да воюват в съюз срещу Турция!?

  За сметка на това на гара Винковци ги чака изненада. „Щом спря трена, чухме радостни викове „живио братя бугари!“ и почнаха да се подават във влака ни бутилки вино и бира, па­пироси и закуски. Докато се опомним от тази изненада, тренът тръгна: „живио“! и „ура“! се сляха в едно! Ние се оживихме вече: почув­ствувахме, че сме в братска земя“. Същото се повторило и на станция Славонски брод и по-нататък. Накрая българските планинари решават да не слизат на никоя гара до Загреб. Там пък ги очаква кулминацията на хърват­ската симпатия – посрещат ги топовни салю­ти и многохиляден народ на гарата и по ули­ците, повече от час и половина акламации, приветствия, цветя, „живио братя бугари“ и „ура“ из града. „Който не е участвувал в тако­ва посрещане, той не се е почувствувал като българин и не е преживял такива щастливи моменти, – когато се прелива най-голямата симпатия и любов на един народ към друг обичан от него“ – пише Н. Додов.Той цитира и възторжените отзиви на хърватските вест­ници по този случай, според които посреща­ните били до 30 хиляди.

  След закриването на соколско-юнашкия събор една от главните задачи на Н. Додов, очевидно възложена му още от България, е да се запознае с организацията на планинарско­то движение сред хърватите. По този повод се среща с подпредседателя на ХПД Иосип Пасарич, известен деятел на хърватското плани­нарство, тогава редактор на сп. „Хърватски планинар“, иначе директор на Класическата гимназия в Загреб и активен участник в об­ществения и културния живот на Хърватската бановина. „Г-н Пасарик [sic!] бе крайно лю­безен с мен и с най-голяма готовност ми даде всички сведения и ми показа всичко, което ме интересуваше – разказва българският плани­нар. – Показа ми своето туристическо (планинарско) облекло. То е подобно на нашето: същата туристическа форма, туристическа чанта, обуща подковани. Имаше още уреди за качване по снеговете и ледовете и уред за носене топло питие: мляко или чай“. По това време зимното планинарство е непознато в България и българските планинари още не познават имената на „уредите“, за които спо­менава Н. Додов – снегоходки, котки, пикел и термос; „туристическата чанта“ пък е раница. Той получава от Й. Пасарич юбилейния брой на сп. „Хърватски планинар“ за 25-годишнината на ХПД и „Споменица Хрватског планинарског друштва“, също издадена по този повод. В публикацията си Н. Додов дава све­дения за организацията и дейността на ХПД, почерпени от тези издания и от разговора със своя домакин.

  Също толкова топло и радушно минава и срещата му с подпредседателя на СПД д-р Фран Томиншек в Народния дом в Любляна, в който се помещават и други културно-про­светни организации. Никола Додов остава зашеметен от размаха на словенското планинарство. Особено го впечатлява фактът, че СПД разполага с 24 планински хижи. В Бъл­гария тогава няма нито една!

  За съжаление (или кой знае) решенията на Славянския събор в София, а сред тях и резолюцията за създаването на Славянски туристически съюз, остават неосъществени. Междусъюзническата или Втората балкан­ска страна през 1913 г. нанася жесток удар по идеята за славянска взаимност, която е окон­чателно погребана с Първата световна война и болшевишката революция в Русия. В след­военния период, когато политическите взаи­моотношения между България и Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), от 1929 г. – Югославия, са смразени заради Македонския въпрос и другите остри дву­странни проблеми, връзките между южносла­вянските планинари преминават в нова фаза, достоверно отразяваща променените условия в Европейския югоизток.

  Южнославянското планинарство възкръс­ва за нов живот в началото на 20-те години на XX век, но вече в рамките на новите по­литически реалности, начертани от Париж­ката мирна конференция. Парадоксално или закономерно, въпреки ограниченията на Ньойския диктат или може би тъкмо заряди тях, планинарството в България процъфтява. Може да се каже, че периодът между двете световни войни е златният век на българско­то планинарство. То се масовизира, но без да изгуби своя интелектуален и културен облик, който има от предвоенния период. И малко статистика за илюстрация – най-многочисленото планинарско дружество в страната – Со­фийското „Алеко Константинов“, през 1920 г. има 235 членове, през 1921 – 430, през 1922 – 800. На XV събор на БТД във В. Търново през 1922 г. са представени 18 клона с над 1 800 организирани членове. През 20-те години бурно се развива и Юношеския туристиче­ски съюз (ЮТС), създаден през 1911 г., който достига своя връх е 60 клона и около 7 000 членове. На XXXI събор на БТС през 1938 г. участват представители на 77 клона в цялата страна с над 6 000 отчетени членове. На голя­ма популярност се радва съюзният орган сп. „Български турист“, който в навечерието на Втората световна война има 3644 абонати.

  В този период впрочем планинарската (респективно туристическата) периодика и книжнина в България изживява своя разцвет. Освен съюзния орган на БТД сп. „Български турист“ и на ЮТС „Млад турист“, които излизат през целия междувоенен период, в страната за по-кратко или за по-дълго време излизат поне една дузини планинарски (рес­пективно туристически) списания, вестници или бюлетини, като „Туристическа мисъл“ и „Туристски живот“ – Ст. Загора, „Туристки зов“ – В. Търново, „Туристически зов“ – Вра­ца, „Туристически лист“ – Ловеч, сп. „Планинче“, орган на подготвителните чети на ЮТС в София и др. По страниците на тези издания присъстват имената на най-видните представители на българския културен елит. Темата за планинарството и културата обаче е необятна и ще я оставя за някой друг път.

  Друга отличителна характеристика на този период е строежът на хижи и заслони, прокарването на пътища и пътеки в планини, установяване на система за планинска мар­кировка, създаване на планинска спасителна служба. Първата хижа в България е „Скакавица“ в Рила близо до едноименния водопад, открита през 1923 г., последвана от х. „Але­ко“ на Витоша през 1924 г. В навечерието на Втората световна война БТД разполага е 50 планински хижи и заслони, ползвани от око­ло 55 000 души годишно. Точно тук най-яр­ко се проявява парадоксалното положително влияние на Ньойския диктат върху развитие­то на българското планинарство, за което вече споменах. Почти всички планински обекти са построени благодарение на Трудовата повин­ност, която принудително замества наборната войска в България. През 1922 г. Централната управа на БТД се споразумява с Главната ди­рекция на трудовата повинност изграждането на хижи, заслони, пътища и др. планински обекти да се извършва от доброволци, орга­низирани планинари, като това им се зачита за прослужена повинност. Друга привилегия, която БТД успява да си издейства от държава­та, е намалението с 50 % за групови пътувания по БДЖ, което също стимулира развитие­то на планинарството и туризма в страната.

  В периода между двете световни войни българското планинарство овладява и зимна­та планина. Словенските и хърватските пла­нинари са направили това още в предходния период. Както в други случаи, и тук сърбите пак са на опашката.

  В Кралството на сърбите, хърватите и словенците (от 1929 г. – Кралство Югосла­вия) – планинарството също се развива с интензивни темпове. Там обаче, във връз­ка с различните политически приоритети, свързани с интеграцията, консолидацията и унификацията на новата държава, в среди­те на планинарите на преден план изпъкват други проблеми. Най-главният е обединява­нето на различните национални дружества в една обща организация и превръщането ѝ в инструмент на държавната (в смисъл на великосръбска) политика. Ако в другите сфери на държавния и обществено-политическия живот (като например армията, полицията, съобщенията и пр.) това успява, на полето на планинарството се оказва непостижи­мо, защото в Югославия тъкмо сърбите са най-бавноразвиващата се в планинарско отношение нация. Въпреки че през 1925 г., с политически натиск и с цената на разце­пление в ХПД, е създаден Съюз на планинарските дружества в Кралството на СХС, властите не успяват да постигнат желаната сръбска доминация в процеса на интеграция и унификация на планинарското движение. Централното управление на Съюза остава в Загреб, а в неговото ръководство и дейност доминират словенците и хърватите. Заради ограниченото време ще представя и накратко ще коментирам само една статистика.

  През 1935 г. Съюзът на планинарските дружества в Югославия обединява 11 дру­жества и клубове (един вид национални или регионални съюзи) с общо 26 500 членове. От тях броят на словенските планинари въз­лиза на 10 460, а хърватските на 9 570 души, или общо ¾ от цялата съюзна членска маса. Сръбските планинари наброяват 4 500 души, от които обаче в Сръбското планинарско дружество в Белград (което териториално покрива Сръбското кралство в границите му до Балканската война) членуват само 760, докато останалите 3740 са членове на „Планинарското дружество „Фрушка гора“ в Нови Сад, което съществува още от 1897 г. и съхранява в себе си традицията от австро-унгарската епоха. В Македония от 1927 г. е създадено планинарско дружество „Юг“ в Скопие, в което членуват 711 души, за които няма съмнение, че са от средите на сръбска­та гражданска и военно-полицейска админи­страция и са инструмент на асимилационната политика на Сърбия по отношение на македонските българи. Босна и Херцеговина е представена в общия съюз с около 2000 души, за които е неизвестно колко са хърва­ти, сърби или бошняци.

 Контактите между българските планина­ри, от една страна, и техните словенски, хър­ватски и сръбски колеги се подновяват през втората половина на 20-те години. Тогава, както и в началото на 30-те, идеята за сла­вянска взаимност отново се възражда, ма­кар в доста осакатена форма, заради (само) изолацията на СССР и висящите политиче­ски, териториални и малцинствени пробле­ми между някои други славянски страни, на първо място България и КСХС. През 1925 г. е създадена Асоциацията на славянските туристически дружества (АСТД), в която участват планинарските и туристическите организации в Полша, Чехословакия, България и СКХС. Всъщност учредителите декла­рират, че разбират туризма преди всичко като планинарство. Целта на асоциацията е да се развива планинският туризъм в славянските страни и да се работи за културното сбли­жение на славянските народи. Това трябва да става с установяването на реципрочни взаимоотношения, размяна на публикации, взаимно информиране за методите на рабо­та и организационната дейност, изграждане на обща позиция по въпроса за защита на природата, полагане на грижи за младежта, съвместна пропаганда и реклама в чужбина, осъществяване на общи инициативи и др. Асоциацията се ръководи от Съвет, в който влизат председателите на членуващите дру­жества, а решенията се вземат на годишни конгреси.20 Славянската туристическа, рес­пективно планинарска асоциация е учредена през 1925 г. в гр. Закопане, Полските Татри. След създаването на Международния съюз на планинарските дружества (Union In­ternationale des association d’alpinisme) през 1932 г. със седалище в Шамони, Франция, АСТД става неин колективен член.

  Първите два конгреса на АСТД са сви­кани през 1926 г. в Прага и през 1927 г. в Краков. Без съмнение там ръководителите на южнославянските планинари са устано­вили официални контакти и лични взаимо­отношения. Третият конгрес се провежда на 25-27 септември 1928 г. в Любляна. В него българското планинарство участва чрез по­дпредседателя си Никола Галчов. Предста­вени са и планинарските дружества в КСХС, както и делегати от Полша и Чехословакия. Конгресът е председателстван от домакини­те, в случая от председателя на Словенското планинарско дружество д-р Фран Томиншек. В Любляна са взети важни решения, обоб­щени в заключителна резолюция, особено по въпроса за опазването на природата и съз­даването на национални природни паркове. Пионери в тази дейност са Полша и Чехо­словакия. Резолюцията също така приканва славянските държави да подпомагат финан­сово и да улесняват законодателно развитие­то на туризма в своите страни и начертава редица мерки за модернизиране на планинарството и по-тясно взаимно опознаване, сътрудничество и дейност. Последната 12- та точка е посветена на взаимоотношенията между планинарите от България и КСХС: „Съветът на А. С. Т. д-ва, като признава за­трудненията, които съществуват между С. X. С. и България, относно туристическите из­лети, призовава Югославянските и Българ­ски турист. д-ва да се застъпят пред своите правителства щото Югославия и България да сключат по-скоро една конвенция за улес­нение пътуването на туристи“.

  Домакин на IV редовен конгрес на АСТД през 1929 г. е София, а заседанията траят от 22 до 25 септември. Домакините са пред­ставени с петима делегати, а Н. Галчов по право председателства форума. СХСК, вече официално с името Югославия, е предста­вена от четирима души: д-р Иг. Павлас и Т. Грачанин, председател и секретар на Съюза на планинарските дружества в страната, но също и на Планинарското дружество в Нови Сад, тъй като тогава то изпълнява функциите на съюзно ръководство, както и Максо Хроватин и д-р Йосип Облак, представени в сп. „Български турист“ съответно като делегати на Словенското планинарско дружество и на Хърватското планинарско дружество. Всъщ­ност и двамата са словенци и дейци на плани­нарското дружество в Любляна. Възможно е последният от тях да е представял по пълно­мощие ХПД.

  При откриването на конгреса, чиито засе­дания се провеждат в салона на Търговско- индустриалната камара в София, делегатите са приветствани от името на Министерство­то на Народното просвещение, легациите на Полша, Чехословакия и Югославия, Славян­ското благотворително дружество, Съюза за защита на природата и други обществени организации. Същинската работа започва с прочитане на протоколите и резолюцията на предходния конгрес в Любляна, а след това са представени докладите на отделните дру­жества за резултатите от дейността им през изминалата година. Констатира се, че друже­ствата се развиват добре, имат нормален при­раст и развиват усилена културна дейност в планините, като строят хижи, прокарват и маркират пътеки и пр. Особено внимание е обърнато на субсидирането на планинарското движение от съответните държави. В това отношение най-добре са поставени планинарските организации в Полша и Че­хословакия, докато в Югославия държавната подкрепа е недостатъчна, а в България съв­сем малка в сравнение с другите. По същия начин се развива и въпросът за защитените природни паркове – той е „уреден задоволи­телно“ в Полша и Чехословакия, „на път е да се уреди“ в Югославия, докато в България „още не е назрял“. След това членът на Вър­ховния съвет на БТД Илия Антонов изнася доклад на тема „Стопанското значение на туризма“, по който се развиват „обширни разисквания“. По този повод се лансира иде­ята за издаване на списание, което да рек­ламира славянския туризъм и да привлича туристи от други страни. Югославските де­легати Павлас и Грачанин поставят въпроса дали в АСТД могат да членуват комерсиални туристически организации, като „Путник“ в Югославия, „Чизинецки сваз“ в Чехослова­кия и „Орбис“ в Полша. Конгресът решава, че такива дружества не могат да се приемат, тъй като АСТД е „чисто културно-идеалистична туристическа организация“. Разглеж­да се и се приема също правилник за По­стоянния секретариат на асоциацията, като по този начин се създава постоянен орган, който да работи във времето между годиш­ните конгреси. Приемат се и други организа­ционни решения за подобряване дейността на АСТД и за по-успешно изпълняване на нейните цели.

  Специално внимание е отредено и на про­блема, поставен в т. 12-та на Люблянската резолюция, а именно за развитие на взаимо­отношенията между българските и югослав­ските планинари. По този повод делегатите от двете страни постигат съгласие да се въз­ложи на Съюза на планинарските дружества в Югославия да изработи проект за турис­тическа конвенция, която да се представи за узаконяване от съответните правителства. Конвенцията трябва да улесни паспортните, митническите и другите формалности при пресичането на границите, както и да осигу­ри намаления при туристическите пътувания. Решенията на конгреса са обобщени в резолюция, която начертава основните насоки за дейността до следващия конгрес, за чийто домакин е определена Прага.

  Органът на БТД сп. „Български турист“ подробно отразява работата на конгреса в статия, която носи подписа на Н. Галчов. Не­говата обобщена оценка е положителна и оптимистична: „Конгресът мина при пълно разбирателство и славянска сърдечност на делегати и гости. В миналите конгреси се из­ясни постепенно пътя на Асоциацията; в Со­фийския конгрес се премина вече решително към положителна творческа и организационна дейност. Констатира се, че делото на Асоци­ацията има трайни основи и създава здрави културни връзки между славянските страни. Не само на заседанията на конгреса, но и на банкетите дадени в чест на делегатите от Сто­личната община, от Славянското благотвори­телно дружество и от Българското туристиче­ско д-во, където бяха представени и властите и славянските културни организации, - от всич­ки оратори се подчерта колко много е ценено в обществените кръгове делото на Асоциацията и че то става вече фактор в културното взаимо­действие на славянските народи“.

  След официалната част на конгреса, коя­то на практика се изчерпва в първия ден, на 23 септември делегатите и гостите са раз­ведени из София, а после с автомобили са качени на х. „Алеко“ на Витоша, където по време на обяда разискванията продължават в неформална обстановка.

Хижа „Алеко

На 24-25 септем­ври е организирана екскурзия с посещение на Рилския манастир, преспиване в Чамкория (Боровец) и туристически поход по долината на р. Марица в подножието на първенеца на Рила планина връх Мусала. Българската пре­са отразява нашироко работата на конгреса, публикувани са и интервюта с някои от деле­гатите. Най-подробна и компетентна разбира се е информацията в „Български турист“, където са поместени и пълните текстове на официалните документи. В броевете преди и след конгреса списанието помества немалко материали за развитието на туристическото движение в славянските страни.

  След учредяването на Славянската планинарска асоциация и особено след конгресите в Любляна и София взаимният интерес меж­ду словенското, хърватското и българското планинарство нараства. По страниците на „Планински вестник“ и „Хърватски планинар“ вече започват да се появяват информа­ции за състоянието и развитието на българ­ското планинарство. От своя страна органът на БТД в рубриката си „Книжнина“ редовно отразява съдържанието на тези издания, а понякога в рубриката „Вести“ дава инфор­мация за дейността на СПД и ХПД. Много по-малко или нищо се пише за сръбското планинарство.

  Още по-силен импулс за развитието на южнославянските връзки в областта на планинарството дава IX конгрес на АСТД в Со­фия на 22-25 август 1936 г. На този форум Съюзът на югославските планинарски дру­жества, чието седалище е в Любляна, е пред­ставен от д-р Фран Томиншек, председател на СПД, и д-р Златко Пребег, подпредседа­тел на ХПД. От страна на Българския турис­тически съюз (БТС), каквото е новото име на българската организация, са делегирани трима души, начело с председателя Никола Галчов. Полските планинари са представени с двама делегати, а чехословашките с един. Конгресът е организиран на същото висо­ко равнище, каквото домакините създават за предишния форум. Деловата работа протича в Търговско-индустриалната камара в София и е открита с встъпително слово на Н. Галчов, после се поднасят приветствия от името на държавни и обществени институции, както и от водачите на гостуващите делегации. Кон­гресът изслушва и приема докладите на от­делните съюзи, очертава бъдещата работа на АСТД, обръща голямо внимание на въпроса за националните природни паркове и изказ­ва пожелание за създаване и подписване на туристически конвенции между славянските държави. Взето е и решение да се започне издаването на официален орган на Асоци­ацията, който да се списва на четири езика. След официалния дневен ред е осъществен съвместен излет на Витоша до хижа „Алеко“. В следващите дни някои от гостите, придру­жени от представители на домакините правят излет и в Рила планина.

  По случай конгреса „Български турист“ посвещава един брой с много статии и илюс­трации на развитието на планинския туризъм в славянските страни. В него има и специално луксозно приложение за състоянието на планинарското движение в Югославия, което е подготвено от Съюза на планинарските дру­жества в страната.

Делегати в IX конгрес на Асоциацията на славянските туристически дружества в София, 1936 г.

От него става ясно, че в тази организация през 1936 г. членуват 26 491 членове, от които 2 730 младежи. Хърватски­те планинари са представени в нея с три дру­жества: ХПД със 7 391 членове, Дружеството на планинарите „Рунолист“ в Загреб с 1 456 членове и Туристическия клуб „Слеме“ с 310 членове. Като се прибавят към тях и члено­вете на Словенското планинарско дружество, които възлизат на 10 110 души, и като се сравнят другите данни в статистиката, става ясно, че хърватските и словенските планина­ри продължават да доминират планинарското движение в Югославия. За сравнение ще от­бележа, че Сръбското планинарско дружество в Белград тогава наброява 766 души, от които 126 младежи. В една от статиите в броя, като се дава висока оценка за приноса на АСТД за развитието на планинския туризъм в част­ност и за културното сближение на славянските народи изобщо, се изтъкват и пречките, които възпрепятстват неговата дейност: „За едно само трябва да се съжалява, а именно, че дружните усилия за обща планинарска дейност на славяните туристи се отпочнаха и продължават да се засилват при крайно неблагоприятни общи стопански и финансови условия, непозволяващи да се развие в пълни размери най-важното в общата ни дейност - по-чести взаимни гостувания и посещения на славянските планини от славяни“.

  Авторът дискретно е премълчал най-ва­жната причина за това - политическите про­тиворечия между България и Югославия. Те обаче не пречат за развитието на връзките между българските, хърватските и словенски­те планинари. Именно във връзка с IX кон­грес на АСТД в София „Хърватски планинар“ отбелязва, че са в отлични отношения с „бра­тята българи“. Публикацията подкрепя това твърдение с факта, че Юношеският туристи­чески съюз в София поканил ХПД да изпрати представител за честването на 25-годишнина- та от учредяването му през юли 1936. Поради късното пристигане на поканата това не мог­ло да стане, но за сметка на това подпредседа­телят на ХПД д-р Пребег участвал в работата на конгреса на Славянската планинарска асо­циация през август с. г. Отбелязва се също, че на 9 и 10 септември 1936 г. в Загреб гостувала група български планини от София, които за­едно със своите хърватски колеги направили първия съвместен излет на Слеме.В знак на благодарност след завръщането си в Со­фия те изпратили на ХПД 25 фотографии от българските планини, експонирани в салона на дружеството и предизвикали интерес сред планинарите в Загреб.

  Тази планинарска група, за която пише „Хърватски планинар, е съставена от десет представители на БТС, водени от Димитър Пантелеев - известен впоследствие българ­ски поет и преводач (баща му е родом от Велес, майка му от Охрид), а тогава познат повече като активен деец на туристическото движение и подпредседател на софийския клон „Алеко Константинов“. За български­те планинари тогава Загреб е само кратка попътна спирка след като са осъществили истинската си цел – официална среща с ръ­ководителите на Словенското планинарско дружество начело с д-р Йосип Претнар и най- вече покоряването на Юлийските Алпи и тех­ния първенец Триглав. За този планинарски подвиг с гордост съобщава по страниците на „Български турист“ лично Д. Пантелеев, като обръща специално внимание върху радушния прием от страна на словенските им събратя: „Сърдечни разговори за братски връзки меж­ду всички славянски народи, обич и познава­не към нашата земя и народ, внимание към нас и очудване, че сме се запътили чак към далечния Триглав. Ние, на свой ред, според силите и възможностите си, отвръщахме на нашите случайни и съвсем непознати спътни­ци, със същата обич и внимание към тяхното народно дело и техните културни прояви, по­казвахме им на снимки хубостите на нашите полета и планини, отваряхме под носовете им малки мускали с розово масло, изобщо, вър­шехме истинско славянско опознаване“.

  Показателна е славянската екзалтация, с която Д. Пантелеев описва срещите със словенските планинари и която добре характери­зира целите, задачите и дейността на АСТД. Тази организация действително оказва сери­озно влияние върху развитието на южносла­вянското планинарство и конкретно в Бълга­рия. Достатъчно е да се спомене, че до голяма степен благодарение на нея и конкретно на чешко-полския опит се осъществява идеята за създаване на планинските бранища (ре­зервати), първо с обявяването на Витоша за национален парк през 1934 г., а после и с приемането на Наредбата-закон за защита на родната природа през 1936 г., в чието изра­ботване БТС активно участва. За мястото и авторитета на България в славянската турис­тическа асоциация сам по себе си свидетел­ства и фактът, че освен на IV конгрес през 1929 г. и на IX конгрес през 1936 г., София е трябвало да бъде и домакин на XI конгрес на АСТД. Избухването на Втората световна вой­на обаче тази общославянска инициатива за сетен път е погребана.

  В последните пет мирновременни за България години след IX конгрес на АСТД връзките между българските, хърватските и словенските планинари стават особено ин­тензивни. Загребският „Хърватски планинар“ и люблянският „Планински вестник“ все по-често включват в своите прегледи на международния печат сп. „Български турист“, орган на БТС, и отразява съдър­жанието му. По страниците им се появяват репортажи и пътеписи от гостуванията на хърватски и словенски планинари в България и походите им из българските планини. Меж­ду българските и хърватските планинари то­гава се установява и традицията за разменени гостувания всяка година. През август 1937 г. първата група планинари от ХПД пристига в София по покана на БТС. Освен официал­ните срещи, обеди и вечери, е осъществен и излет до Витоша и съвместен поход до Рила с изкачване на Мусала. По този повод в два по­следователни броя на „Хърватски планинар“ излиза обширен очерк на Владимир Марион (Карловац). Това всъщност е псевдоним, под който се крие Владимир Жидовец, бъдещият пълномощен министър на Независимата дър­жава Хърватия в София в годините на Втора­та световна война и запален планинар. Като илюстрация за общия дух на тази, а без съм­нение и на други подобни българо-хърватски срещи, ще приведа един цитат от статията на Вл. Жидовец: „Прекрасни бяха тези два дни в София. Българските планинари ни посрещ­наха на гарата и навсякъде бяха с нас. Водиха ни навсякъде, обясняваха ни всичко, винаги услужливо, приятелски... Не усещахме, че сме в чужбина. От първия миг бяхме сред приятели, братя. А по-късно, като пътувахме из България, като се срещахме с най-различ­ни хора, видяхме, че онова в София не е било само услужливост и нещо подготвено. Знаех­ме тогава, че сме наистина братя, че не сме в чужбина, а у дома“.

  На 14 август 1938 г. българските планина­ри връщат визитата. Те са 14 души от София, Дупница, Самоков и Пазарджик. Водачът на делегацията на БТС е представен от „Хърват­ски планинар“ като „скъпия и стар наш по­знат и брат“ Димитър Пантелеев. Освен него в групата има и редица други популярни в онези години български планинари. Гостите са посрещнати лично от председателя на ХПД Анте Цивидини, хърватски педагог и общест­вен деятел, дългогодишен учител и училищен директор, който също се занимава с поезия и проза. След официалната част следва излет до Томиславовия дом на Слеме. Случайно там се оказвал и Дубровнишкият епископ д-р Царевич, който поздравил и благословил българските и хърватските планинари. Освен Слеме, представителите на БТС и техните до­макини правят излети до Плитвичките езера и из планините Велебит и Рисняк. Тези бъл­гаро-хърватски планинарски срещи служат също за обмен на специализирана литература и на първо място планинарски пътеводители, които взаимно интересуват и двете страни.

  За връзките на българските планинари с техните южнославянски колеги някои сви­детелства ни е оставил Стефан Попов, из­вестният наш писател, журналист, философ и общественик, а след 9 септември 1944 г. и политически емигрант, който в период между двете световни войни се изявява като активен деец на българското планинарско движение и се нарежда се сред учредителите и ръково­дителите на Юношеския туристически съюз. В неговото творчество планината и планинарството не само заемат важно място, но и са издигнати до висотата на философското и културологичното осмисляне. Статиите му в „Български турист“ и „Млад турист“, на които той в определени периоди е и редактор, съдържат богата информация както за разви­тието на българското планинарство, така и за неговите връзки с движението в чужбина. В една от книжките на „Български турист“ през 1938 г., в рубриката „Книжнина“, той публикува статията Славянско планинарство“, в която прави професионален преглед на основните словенски, хърватски и полски планинарски издания, но не споменава нищо за сръбския печат.

  Сръбският планинарски печат всъщност изобщо отсъства от полезрението на офици­алния орган на българските планинари, освен във връзка с конгресите на АСТД. Очевидно политическата вражда не се влияе от над­морската височина. Във всеки случай чув­ствата са взаимни и това проличава от друга статия на Ст. Попов, публикувана в същата годишнина на „Български турист“ и озагла­вена „България привлича“. В нея той обръ­ща специално внимание на връзките между южнославянските планинари: „Словенски­те планинари, хърватските и далматинските познават вече България и за тях тя е обичан обект за посещения (стига формалностите за пътуването от Югославия и в България да не са така отблъскващо тежки!). Първи пове­де крак органът на словенското планинарско дружество „Планински вестник“, излизащ в Любляна“. Стефан Попов подробно цитира очерка на словенския планинар Винко Модец за изкачването му по „прочутата вече Северо­западна стена на Мальовица“, която съдържа най-добри отзиви за българските планини и българското планинарство. По същия начин той представя и възторжената статия на Владимир Жидовец за преживяванията му в България през лятото на 1937 г., като накрая заявява: „Даже и един превод ще бъде слаб да изрази неподправеното чувство на автора за всичко хубаво, което България му поднесла изобилно по пътищата му из Витоша и Рила“.

  В същата статия Ст. Попов коментира и една сръбска публикация за България. Тя принадлежи на Недко Чулич и е поместена в редактираното от него сп. „Югославия“, офи­циален туристически орган на западната ни съседка, под заглавие „България, земя на при­родните красоти“. Като изразява съгласие с твърдението на автора, че „международната туристика не е оценила достатъчно България и често слушаме само, че в нея има рози, тю­тюн и кисело мляко“, Ст. Попов добавя: „С това сме съгласни, но и авторът не допринася много за изменението на това разбиране със снимката си на Солу дервент, която е помес­тена: дали тенденциозно, или не, взета е една снимка от времето на Али баба и четирдесеттях разбойници, защото от целия извор – около който сега има поне 50 модерни вили и е направено спретнато и модерно здание – се вижда от един дървен олук да изтича вода в една изкопана яма и наоколо да се мъдрят разтоварилите багажа си една кола цигани! Втората картина, репродукция на акварела „Созопол“ от Жеков, също не е много убеди­телна, защото и децата знаят, че созополските къщи към самия бряг (както във всички ста­ри морски градове) са най-мръсни и непри­ветливи. От такава точно пропаганда, казано откровено, нямаме много нужда“. Към този коментар на Ст. Попов тук от личен опит ще добавя само, че и през 80-те години на XX в. югославският печат продъл­жаваше все по този маниер да представя и „пропагандира“ България.

  Въпреки ласкавите отзиви на словенския „Планински вестник“ за България, словен­ските планинари по-рядко посещават българ­ските планини. Това е разбираемо с оглед на тяхната щедро надарена от природата страна и неустоимата притегателна сила на Алпите, които са „на една ръка разстояние“ от тях. За сметка на това в навечерието на Втората световна война за хърватските планинари България се превръща в любима задгранична дестинация. Под формата на разменени гостувания с българските си колеги те получават възможност да опознаят Витоша, Рила, Пи­рин, Стара планина. По този повод Здравко Чадеж публикува в „Хърватски планинар“ очерк за първото си запознаване с български­те планини и планинари. Това станало при гостуването му в София по случай празнен­ствата на 20-24 май 1939 г. за 50-годишнината от основаването на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. По този повод но­вите му български приятели му организират излет до Искърския пролом в Стара планина и до Витоша. Възхитен от видяното, авторът на очерка убеждава своите сънародници, че българските планини по нищо не отстъпват на Алпите и призовава своите сънародници и колеги планинари: „Да се запознаем с кра­сотите на българската природа, с гостопри­емството на българския народ, да открием непознатото и забранено съкровище на скъ­пата нам братска страна“. Особено популяр­на сред хърватските планинари става Рила, а това освен на нейните природни красоти се дължи и на „Бялото братство“ на Петър Дънов. Един от неговите почитатели е д-р Иво Хенгстер, адвокат и поет, основател и член на Вегетарианското дружество в Загреб. През лятото на 1939 г. той посещава България като гост на свои български приятели вегетариан­ци. И тъй като вегетарианците са ревностните последователи на Дънов, д-р Хенгстер се озо­вава на събора им при Седемте Рилски езера. Своите впечатления от срещата си с последо­вателите на „Бялото братство“ в сърцето на Рила той споделя по страниците на сп. „Вегетарианство“ ( Vegetarizam) в Загреб.

  Това спонтанно хърватско българофилство през 30-те години на XX в., подгряно от екзалтацията на отдадения планинар, пронизва и очерка на Марко Белошевич, публикуван в „Хърватски планинар“ през юни 1940 г. В него авторът описва възторжено своя поход в Рила планина и изкачването на първенеца ѝ Мусала. Подробни сведения за развитието на пла­нинския туризъм в България, вече от професионална и информативна гледна точка, са дадени в последния брой на „Хърватски планинар“ за 1940 г. по повод 40-годишнината на туризма в България (1899-1939).

  Същите такива възторжени отзиви или спе­циализирани информации, но за хърватите, словенците и техните планини могат да се прочетат по страниците на сп. „български турист“ и в българския планинарски печат в онези години. Разбира се, освен всичко друго, за тази сърдечна близост допринася и политическата конюнктура, най-вече Втората све­товна война, която през 1939 г. подпалва цяла Европа. В онези години България и българ­ските планини са нещо като оазис за зажаднелия за високи върхове, красиви гледки и лич­на свобода хърватски планинар. Тази взаимна симпатия, която тогава пронизва всички ас­пекти на двустранните отношения и най-вече културните връзки между българи и хървати, в средите на планинарите намира своеобраз­на идеология. Неин автор е Владимир Жидовец, който през есента на 1941 г., по случай „Седмицата на хърватската култура“ в София, публикува в „Хърватски планинар“ статията „Пupuн – българският Велебит“. Велебит е планина от Динарския масив, разположена по протежение на северната част на хърватското адриатическо крайбрежие и има за първенец Вагански връх (1757 м). Възпята е в народ­ното творчество като опора на хърватската борба за свобода и независимост. Авторът разглежда Пирин и Велебит като символи на хърватския и българския народ и тяхната борба за национално обединение и независи­мост, за изграждането на национални харак­тери и идеали и за единство на двата народа в миналото, настоящето и бъдещето: „Пирин и Велебит! Толкова са далече, но същевремен­но и толкова близо. Пирин, този вековен, ле­гендарен Пирин, е сроден по своето време и по своето значение е нашия хърватски Веле­бит. Защото Пирин, като Велебит, е хайдушка планина... Пирин и Велебит са символи на нашата борба“. Като се има предвид, че на хърватски „хайдушка планина“ се чете като „усташка планина“, политическото внушение става очевидно.

  Статията предизвиква фурор в България – преведена е на български и публикувана в сп. „Български турист“ със заглавие „Вашият Пирин“, като изрично е подчертан и коменти­ран нейният идеологически характер. Стати­ята е преведена и на френски и публикувана в пропагандния вестник на българското Ми­нистерство на външните работи „La Parole Bulgare“ под заглавие „Lе Pirine, la montagne des heros“. Българският отзвук на статията на Жидовец пък е отразен подробно по страни­ците на Хърватски планинар“.

  В онази епоха Владимир Жидовец вероят­но е най-добрият чуждестранен познавач на българските планини, не само в битието си на планинар, но и заради служебните си за­дължения като пълномощен министър в Со­фия. Тъкмо затова Съдбата (или неумолимата историческа логика) му отрежда честта да напише заключителните слова за български­те планини в разглеждания тук период. През 1944 г., в самия край на съществуването на Независимата държава Хърватия и след като дипломатическата му мисия вече е приклю­чила той публикува книгата „България през вековете и днес“. В нея авторът прави под­робен и компетентен преглед на историята на българския народ и държава, на българската природа, на политическото, културното, сто­панското и социалното развитие на страна­та. Освен че разкрива за хърватския читател очарованието на българските планини, той споделя и личните си впечатления като пла­нинар, който е имал щастието да ги обходи и да им се възхищава. Тук идеите му от стати­ята „Пupuн – българският Велебит“ за връз­ката между народа и планината са доразвити в културологичен аспект и представени като основа на народопсихологията на двата на­рода и тяхната взаимна близост. С гордост той отбелязва, че на една планинска хижа в Пирин е дадено името „Велебит“, като един вид потвърждение на собствената му теория. Става въпрос за днешната хижа „Пирин“, по­строена през 1934 г., която действително носи това име в следващите 10 години. Владимир Жидовец изказва надежда, че след завършека на войната хърватите ще върнат жеста и ще издигнат на Велебит планински дом, на който ще дадат името „Пирин“.

  Съдбата (или неумолимата историческа логика) обаче отрежда друго. Втората светов­на война, а след това политическата и идео­логическата конфронтация между България и Югославия брутално прекъсват връзките на българските планинари е техните хърватски и словенски колеги. Историята на южнославян­ското планинарство обаче не прекъсва и има много какво да се каже и напише за нейното развитие в следващите години и десетилетия. Сигурно някога и това ще стане. Моята ста­тия обаче свършва тук и сега.

 

  © автор - Светлозар ЕЛДЪРОВ

  © Български турист

 

  *Материалът е представен на ШЕСТА НАЦИОНАЛНА СРЕЩА ПО БАЛКАНИСТИКА Регионалното и европейското на Балканите: идеи, проекти, реализации (ХIX-XXI в.), през ноември 2017 г. Отпечатан е в БАЛКАНИ, бр. 7 (2018 г.), изд. на Институт за балканистика с Център по тракология при БАН, стр. 43-64. Публикува се тук със съгласието на автора.

 

Материалът е написан от:

Kuber

Включен в списание:

бр. 29, дата 1970-01-01
Български турист © 2014-2020
За нас | Връзка с нас
Чатът на БГ Турист
×
с автор: Kuber
информация за този чат