Търси

Пѫтьтъ към леденитѣ богове

Добави в любими
Категории: Планини География Пътеписи Маршрути Природа Върхове
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

  На Кирил Минков

  Ударитѣ на стоманенитѣ пикели още звънятъ въ спомена за първия ни опитъ да пребродимъ рилското ледено царство. Надъ насъ се надвесватъ съ зловеща усмивка могѫщитѣ чела на Рупитѣ и ни наблюдаватъ безмълвно и съ съжаление заради дръзкото ни желание да бѫдемъ първитѣ зимни гости на тия неумолими планински богове. Мѫглата извира отъ непрогледната бездна подъ краката ни, пълзи като студена медуза, обвива ни съ пипалата си и иска да ни изсмуче. Вѣтърътъ е отдавна обходилъ неизброимитѣ ледници на Рила, събралъ е милиардитѣ ледени игли и съ свирепо злорадство ги е довелъ на пиръ при насъ. Тия жестоки игли се събиратъ на пълчища, плътно прилепнали една о друга, поематъ се дружно и съ дива ярость се нахвърлятъ отгоре ни. Всѣка отъ тѣхъ, сѣкашъ, иска да проникне дълбоко, дълбоко въ насъ, да прободе сърдцата ни и да се разстели въ кръвьта ни. Ние усилено работимъ надъ бездната, копаемъ съ пикелитѣ, прилепнали къмъ отвеснитѣ бедра на Рупитѣ и отстѫпваме назадъ съ мѫчителна бавностъ. Великитѣ планински самодръжци излѣзоха по-силни отъ насъ.

  Отъ тогава изминаха нѣколко зими. Това бѣше въ ония февруарски дни, когато монотонното и еднообразно стъргане по люлинския плацъ почва да омръзва и когато въ душата се поражда една глуха борба между планинеца и модерния бездѣлникъ на ски-плана.

  Идеята да се направи опитъ за едно изкачване на Рупитѣ презъ Дупница – Сапарева баня – Скакавица и отъ тамъ презъ Седемтѣ езера – Дамка – Мальовица да се дойде до основитѣ на тия могѫщи Купени, да се прехвърлятъ тѣ и презъ Кобилино бранище да се слезне по долината на Бѣли Искъръ къмъ Мала Църква – Самоковъ, отдавна бѣше преминала рамкитѣ на една хипотеза и бѣше станала упорито желание. И това желание се събуди въ тия февруарски дни, за които говоря, стана ежедневна мѫка и най-после една сутринъ, заедно съ другаря ми, напуснахме града.

  Бѣше вече късно следъ пладне, когато ние излѣзохме отъ Сапарева баня и спряхме при Паничище. Отъ тукъ нагоре снѣгътъ стана изведнажъ много дълбокъ и пръхкавъ. Гората го бѣше запазила съ сѣнката на могѫщитѣ си криле ослепително бѣлъ и девственъ.

  Въ трепета на замиращия день ние поехме пѫтя нагоре между гънкитѣ на бѣлата плащеница. Предъ насъ въ тайнствена тишина лежеше снѣжния прагъ на царството на леденитѣ богове, които ни зовѣха въ своя, познатъ само на планинеца, езикъ, нагоре и все нагоре.

  Предварително бѣхме пресмѣтнали, че ще бѫдемъ къмъ 8 ½ часа вечерьта въ хижа Скакавица, че ще отпочинемъ тамъ съ кратъкъ сънь до къмъ 3 часа полунощь, за да можемъ да напустнемъ хижата къмъ 3 ½ часа съ надежда къмъ 9 часа сутриньта да сме прехвърлили Дамка и Мальовица и да бѫдемъ въ подножието на Рупитѣ. Прехвърлимъ ли Рупитѣ, пѫтьтъ ставаше вече много лесенъ. Кобилино бранище и долината на Лѣви Искъръ щѣха да ни възнаградятъ съ великолепния си ски-теренъ и ние предвкусвахме сладката ношь, която щѣше да ни даде Мала църква.

  Нощьта се промъкна незабелязано около насъ. Като че ли ледениятъ дяволъ, който пази вратитѣ на Рила, проточи вратъ въ тъмнината между дънерите на дърветата и ехидно се изсмѣ на човешката дързости. Две човѣшки сѫщества безмълвно пъплѣха съ скитѣ си въ мрака на великото и тайнствено царство. Дяволътъ леко изсвири и нѣкѫде далече се зачу странно съскане, което разклати гората. Ние разбрахме какво значи това: - бѣше  повиканъ вѣтърътъ. Той се изви високо надъ главитѣ ни, за да ни разгледа, промъкна се съ мѫка между клоноветѣ и като разбра, че не ще ни докосне така, скрити въ гората, разтърси снѣга отъ върховетѣ на бороветѣ и замина нагоре, за да ни причака на по-открито. Дяволътъ се разсърди, че гората бѣше съ насъ противъ вѣтъра и пакъ изсвири леко. Този пѫть той излѣзе по-хитъръ и повика мѫглата. Пъплеща като гѫсеница, тя завладѣ безшумно гората и легна върху пѫтя ни. Ние загубихме пѫтя.

  Часоветѣ преваляха единъ следъ другъ, а ние все още продължавахме да вървимъ. Никаква следа, никакъвъ знакъ, никакво указание кѫде сме. Само постепенното усилване на вѣтъра и напрежението на ставитѣ ни подсказваха, че се качваме. Ние вървѣхме близо, много близо единъ до другъ. И по-скоро се чувствувахме, отколкото да се виждаме. Подложките на скитѣ отдавна не вършеха никаква работа: - Снѣгътъ бѣше тъй дълбокъ, клонетѣ на гората тъй приплетени и стръмнината тъй голѣма, че скитѣ като уплашени се връщаха назадъ, поваляха ни и ние се измъквахме оть нѣкoe дяволско мѣсто изключително съ пълзене, издърпвайки се нагоре заловени за нависналитѣ съ снѣгъ кло0не, които немилостиво сипѣха снѣгъ отгоре ни, разгневени, че смущаваме нощния имъ сънь. Гората започна да уредява; вѣтърътъ стана още по-силенъ и силно ни блъскаше, но заедно съ това подгони и мъглата. Сѣкашъ стана по-свѣтло. Ние се озовахме въ подножието на едно тѣсно и стръмно устие. Кой знай, какво бѣше то! Задъ насъ лежеше пѫтя на загадката, който ни доведе до тукъ; отъ дветѣ ни страни се издигаха като длани на грамадни рѫце, готови да ни сграбчатъ, отвесни снѣжни брѣгове, съ разперени по тѣхъ борове, а напредъ се промъкваше тѣсно и стръмно гърло съ надвиснали надъ него клоне. Въ горния му край надникваше небето. Никога нѣма да забравя какъ се измъкнахме нагоре отъ тая злокобна дупка. Едно върховно напрежение на сили даде последната дань на човѣка, който иска да победи. Два пѫти ние стигахме почти до върха на устието, което въ горния си край бѣше почти отвесно, и два пжти бѣхме събаряни отъ вѣтъра обратно назадъ. Той бѣше завладѣлъ изхода на устието и ни чакаше, за да ни блъсне съ ярость назадъ, щомъ се покажехме. Инстинктивно чувствувахме, че въ края на това устие ще намѣримъ знака на нашия изгубенъ пѫть. Небето, което се подаваше горе подсказваше това. Мѫглата, която бѣше свършила своята мисия, ни остави и замина на нѣкѫде. Опитътъ ни да се промъкнемъ нагоре безъ ски, сѫщо пропадна. Затънахме веднага дълбоко и стръмнината ни пращаше купчини отъ снѣгъ, които ни зариваха. Поставихме пакъ скитѣ и запълзѣхме нагоре съ напрѣчни стѫпки, като преди. Стигнахме до мѣстото, кѫдето свършваше сравнително тихата часть на устието. Отъ цельта ни дѣлѣха само около три метра почти отвесна снѣжна и рохкава стена, широка колкото дължината на едни ски. Започнахме за сетенъ пѫть да пълзимъ нагоре. Тѣлата ни добиха странна форма: скитѣ трѣбваше да бѫдатъ поставени напречно на пѫтя ни, една подъ друга, за да има тѣлото опора. Това налагаше тѣлото, отъ кръста надолу, да лежи по хълбока, Дветѣ рѫце трѣбваше да бѫдатъ свободни, за да дращятъ съ низко хванатитѣ щеки. Това налагаше тѣлото отъ кръста нагоре да лежи по гърди. Снѣгътъ се свличаше и ни смъкваше, но ние се заравяхме съ цѣлото си тѣло въ него, прилепяхме се плътно къмъ стръмнината, дращѣхме съ щеки и съ рѫце и ровѣхме съ скитѣ, за да получимъ опора. И днесъ още помня последния отпоръ на този страшенъ вѣтъръ: той изсъска съ тонъ на умирающъ, който събира последнитѣ сили, за да извика. Какъвъ зловещъ викъ въ тая паметна нощь! Сѣкашъ, че ледениятъ прахъ задъхвате и самия вѣтъръ и той, за да се освободи отъ него, го блъсна съ последни сили върху насъ. Този пѫть, обаче, ние успѣхме. Стѫпка по стѫпка изпълзѣхме до края на устието и се отзовахме на малка площадка. Това бѣше площадка, на планински хребетъ, но понеже бѣше издигната въ горния си край, не можахме да видимъ, какво се открива въ края ѝ. Тукъ вѣтърътъ духаше по-иначе. Той нѣмаше оная сила, съ каквато ни посрѣщаше на самия край на устието, а освенъ това ние бѣхме вече на равно. Вѣтърътъ съскаше около насъ недоволенъ, шибаше ни съ снѣженъ прахъ, огъваше ни и ни караше да се крепимъ силно наведени напредъ. Промъкнахме се до горния край на площадката. Главитѣ ни се протегнаха, за да спестиш една секунда отъ неудържимото любопитство: подъ насъ лежеше Скакавишката долина. Ние разбрахме грѣшката си. Бѣхме взели много въ дѣсно и сме вървѣли паралелно съ пѫтя за хижата по стръмния западенъ склонъ на Скакавишката долина. Хижата не се виждаше, защото бѣ скрита въ синята сѣнка на изяснената зимна нощь, но ние знаехме, че тя е вече близко, много близко. Погледнахме се съ другаря ми и се усмихнахме за първи пѫть презъ тая нощь.

  Десетина минути по-късно ние прекрачихме прага на хижата. Бледната свѣтлина на джебното фенерче осшѣти студената стая. Стори ни се като приемна отъ приказенъ замъкъ. Наистина стенитѣ бѣха съ опадала мазилка; вмѣсто мебелъ имаше една маса съ скамейка и столъ и коравъ дъсченъ голъ наръ, а въ ѫгъла се мѫдрѣше крива тенекена печка, но тукъ не духаше, тукъ бѣше заветъ.

  Ние освободихме рѫцетѣ си отъ скитѣ, които току що бѣхме свалили отъ краката си и които вмъкнахме въ стаята. После сложихме на нара раницитѣ, отъ които се подаваха остриета на пикелитѣ и, безъ да си продумаме, като наговорени, бавно се приближихме до печката и почнахме вещо да я изследваме.

  – Отъ тая печка ще стане човѣкъ – за пръвъ пѫть продума другаря ми и като свали рѫкавицитѣ си, отиде до раницата, извади пикела, върна се пакъ, приклекна до печката и почна да вади снѣгътъ, който вѣтъра бѣше натикълъ въ нея презъ кумина.

  – Щомъ има въ нея снѣгъ, значи куминътъ не е запушенъ, – продължи той.

  Азъ се изсмѣхъ, свалихъ сѫщо рѫкавицитѣ си, освободихъ се отъ шапката си, която бѣше станала като ледена каска и извадихъ свѣщь отъ раницата, Запалихъ я и изгасихъ джебното фенерче. Погледнахъ часовника си. Бѣше единъ часа следъ полунощъ.

  Около половинъ часъ по-късно, ние, седнали на масата до печката при пламъка на свѣщьта, слушахме чудно трио: вѣтърътъ свиреше, огъньтъ въ печката бумтѣше, а върху нея клокочеше съ опияняваща пара алуминиевиятъ чайникъ. Ние дъвчехме съ охота сланина и сѣкашъ забравили всичко, бърборехме между преглъщанията, скачайки оть тема на тема.

  Въ два часа ние вече спѣхме на коравия наръ.

  Събудихъ се. Хълбокътъ на който лежахъ ме болѣше отъ дъскитѣ. Бѣше моментъ, въ който вѣтърътъ си поемаше дъхъ за новъ лудешки набѣгъ. Въ тая минута на мълчанието хижата изглеждаше като ледена гробница. Инстинктивно поискахъ да почувствувамъ, че около мене има животъ, сѣкашъ за да заживѣя и азъ. Станахъ и запалихъ свѣщьта. Пламъкътъ издължи бледия си образъ, пое спокойно пѫть нагоре, но изведнажъ се разколеба, разтрепери се и започна да се гърчи, обзетъ отъ смѫтенъ страхъ. Чу се болезнениятъ стонъ на вѣтъра. Тоя стонъ се изостри, стана негодувание, стана стихия, стана ярость, изви се около хижата, отдръпна се малко отъ нея, за да се засили и се блъсна съ цялото си туловище върху ѝ. Тя изскърца безпомощна. Въ стаята нахлу на тънки струи подгоненъ снѣженъ облакъ. Кой го знае, отъ кѫде влѣзе. Тая стая криеше нѣкаква загадка. Тя имаше и подъ и таванъ и стени и прозорецъ, а въпреки това, точно въ средата, въ основата на нара се събираше купчина снѣгъ. Два часа сънъ бѣха направили стаята отново мъртва. Печката бѣше изстинала.

  Ледениятъ прахъ съвсемъ смути пламъка на свѣщьта. Той премигна няколко пѫти и угасна. Настѫпи мигъ на зловеща тъмнина и огъващо се свистене на вѣтъра. Внезапно адски трѣсъкъ ме накара наново да сниша глава. Като че ли тавана се провали, Вѣтърътъ бѣ успѣлъ най-после да се вмъкне горе въ тавана и да го завладѣе. Сега той шествуваше изъ него и блъскаше съ злорадство таванската врата, която толкова време не му се отдаде. Трѣсъкътъ отъ нарушеното цѣломѫдрие на тавана събуди и другарьтъ ми. Усетихъ движението му въ тъмнината. Чухъ, че пипаше съ рѫка платнището, на което лежахъ преди малко до него и се готвѣхъ да се орадя, когато той закачливо измърмори:

  – Ей! – да не те е духналъ вѣтърътъ?

  Вмѣсто отговоръ, запалихъ свѣщьта. Чувствувахъ какъ въ краткия мигъ, въ който свѣщьтa се разгаряше нашитѣ лица се изопваха въ тъмнината, за да се видятъ по-скоро. Погледитѣ ни се срещнаха надъ пламъка и ние се засмѣхмe. Между гънките на нашитѣ усмивки морно пробегна разкривената гримаса на нарушения сънь.

  Бѣше 5 часа сутриньта, когато, напуснахме хижата и поехме къмъ Седемьтѣ езера – Дамка. Вѣтърътъ престана малко преди това, И днесъ още мисля, че ледениятъ дяволъ ни подмами много подло, за да ни плати за дързостьта отъ миналата нощь: той прибра вѣтъра за да продължимъ пѫтя си и когато безъ усилия минахме презъ покритите съ снлѣгъ езера, изкачихме стената надъ тѣхъ и излязохме на билото Дамка, сѫщиятъ проклетъ вѣтьръ ни посрещна съ ново ехидно съскане и съ облаци отъ ледени игли.

  Свалихме скитѣ и поставихме коткитѣ. Отъ тукъ нататъкъ започна пълзенето. Съ мѫка се добрахме до гребена, който се спуска къмъ седлото между Дамка и Мальовица. Тай приличате на леденъ назѫбенъ ножъ – дветѣ страни на който се спускаха отвесно надолу къмъ бездната, отъ дъното на която започна да пълзи бавно мъгла. Трѣбваше да минемъ тоя гребенъ, а това изглеждаше невъзможно. Другарьтъ ми свали пикела и захвана да копае стѫпки надолу къмъ седлото. Втвърдената снажна кора започна да се цепи на големи плоски парчета, да се разпуква и да се рони надолу. Ясно бѣше, че не ще можемъ да довѣримъ стѫпката си на най-горния снѣженъ пластъ. Налагаше се да врѣжемъ по продължението на гребена единъ улей, дълбочината на който да засѣгне по-долнитѣ пластове на снѣжната кора. Това трая единъ часъ. Ние се смѣняхме на три пѫти и не веднажъ почивахме, Стѫпка по стѫпка се приближавахме къмъ седлото. Очитѣ ни – единственитѣ открити мѣста на тѣлото – едва проглеждаха прѣзъ образуваните около тѣхъ ледени пръстени. (Очилата бѣxa станали негодни за помощь, поради това че снѣгътъ се полепеше веднага но тѣхъ).

  И днесъ още помня страшната минута, която преживѣхме. Бѣше мой редъ да копая. Домъкнахме се до единъ снѣженъ прагъ, високъ два метра и половина. Азъ надникнахъ надъ прага и ми се стори, че подъ него е широка площадка. Скочихъ, за да спестя разкопаването на стѫпкитѣ по прага. Тръпки ме обзеха, когато инстинктътъ ми подсказа, че съмъ се излъгалъ: азъ паднахъ надолу въ въздуха, безъ да срещна опора. Умората на очитѣ, бѣлиятъ пушекъ на снѣга и бясното блъскане на вѣтъра ме бѣха излъгали въ пресмѣтането. Блъснахъ се въ снѣга съ страшна сила. Падайки забихъ пикела въ него, но той разпука кората безъ да потъне и азъ започнахъ да се търкалямъ по дѣсния склонъ на гребена. Стана чудото: спрѣхъ се, безъ да зная какъ увисналъ на забития си пикелъ, който бѣше вързанъ за рѫката ми. Задращихъ съ коткитѣ и се прилепихъ къмъ стръмния склонъ. Погледнахъ нагоре: на върха на прага, отъ който скочихъ, стоеше моя другаръ, легналъ по коремъ и надвесени, надъ менъ, държейки съ едната си рѫка двата чифта ски, а съ другата пикела; около него димѣше снѣгътъ. Приличаше на грамаденъ черенъ орелъ, разперенъ надъ менъ. Превръзката срещу вѣтъра бѣше паднала отъ устата му и той викаше нѣщо. Нищо нe чувахъ отъ бурята и менъ ми се струваше, че той е нѣмъ, който безпомощно си отваря устата. Започнахъ да пълзя на горе, следъ като получихъ здрава опора съ коткитѣ и освободихъ пикела си. Стигнахъ до основата на прага, Другарьтъ ми се смъкна бавно, гледайки да не рони отгоре ми.

  – Е! – изръмжа той, оправяйки превръзката около устата си. – Какво бѣше това?

  Обяснихъ му заблудата и оправихъ и азъ превръзката на устата си.

  – Всичко е здраво, нали ?

  – Да!

  – Остави тия безмоторни летения за другъ пѫть.

  Засмѣхъ се, въпреки всичко.

  Издълбахме дупка въ cнѣга, направихме заветъ и сварихме чай, като от време на време размърдахме рѫцетѣ и краката си съ бързи сгъвания.

  – Човѣкъ и котката иматъ по деветь души – каза другарьтъ ми, като сърбаше чай, сгушенъ въ дупката до менъ.

  – А кучето остарява отъ пѫть, добавихъ азъ и запалихъ цигара. . .

  Ние продължихме. Може би едно отъ рѣдкитѣ украшения на човешката душа е упоритостьта. Нѣкаква странна и непозната пружина тласка човѣка къмъ непостижимото и го прави безкрайно търпеливъ, безкрайно издържливъ и безкрайно смѣлъ. Човѣкъ трѣбва да победи, за да бѫде наистина човѣкъ.

  Ние прехвърлихме Мальовица, врѣзахме се къмъ Еленинъ врьхъ, опрѣхме до бедрото на Рупитѣ, но не успѣхме по-нататъкъ. Бурята стана страшна, мѫглата коварна, а могѫщитѣ гиганти се разгнѣвиха и не ни приеха. . .

  Бѣше вече мръкнало, когато следъ шесть часа упоритъ трудъ назадъ стигнахме до северната врата на Рилския монастиръ.

  Светата обитатель прие двама, които идѣха отъ „онзи свѣтъ“. . .

 

  Препечатано от списание „Ски“, годишно илюстровано издание на Българския ски съюз – Член на FIS, за 1933 – 1934 година, стр. 12-14.

Материалът е написан от:

Kuber

Включен в списание:

бр. 32, дата 2020-12-12

В близост можете да намерите:

Из омайната Рила (част 1)
Василъ Узуновъ На 9 авг. т. г. привечерь ме срѣщатъ професоръ Ив. М. и учитель Ал. Ил. И двамата весело и въ единъ гласъ ме питатъ: „искашъ ли да дойдешъ съ насъ на Рилския монастиръ?“ Но това бѣше въ сѫщность не питане, а настойчиво искане – непрѣмѣнно да се съглася. Азъ, макаръ да не се показахъ ...
Поклоннически път "Рилски чудотворец" - 2017 година /от трети до шести ден/
ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 5 "В Бога всичко става в подходящото време, особено за тези, които умеят да чакат" Архимандрит Йоан Крестянкин 03.08.2017 г. с. Ярлово - Букапреслапски проход - ловна хижа - село Белчин - Цари Мали град Тази сутрин трябваше да се събудим навреме и да опразним църквата ...
От ЦПШ до връх Орловец
Понякога човек иска за ден да отиде далеч от дома си – високо в планината, а вечерта отново да бъде с собственото си легло. Да! Той не желае да ползва услугите на някоя хижа или да зъзне нощем, в опита си да спи на твърдата земя, набутан в тясна палатка. Трудна работа, безсмислена, ще отбележат мног ...
Проект за заслон на Страшното езеро в Рила (1941 г.)
Р. Д. Една задача, която в най-скоро време ще имат да разрешат хижестроителните комитети при разните планинарски организации, е построяването на хижа – заслон при Страшното езеро. Тук ще се опитаме да дадем под ред доводите, които ще требва да занимаят тези комитети, като накрая отсъдят доколко е ...
Попова шапка
Атанас Алексиев С името Попова шапка се назовава един връх между долините на р. Черни Искър и Манастирска река в Северозападния дял на Рила. Обаче, точно кой връх е Попова шапка – за това се води спор, както между туристи, така и между местни люде. Ще поясним по-долу от къде произлиза този спор, че ...
Български турист © 2014-2021
За нас | Връзка с нас
Чатът на БГ Турист
×
с автор: Kuber
информация за този чат