Търси

Легенда за Алиботуш

Добави в любими
Категории: Планини История Върхове
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

от Павел Спасов *

  По всички села плъзнаха теляли:

  - Слушайте, хора селяни!... В петък... на ливадите пред Ризабеговия чифлик... Селим паша сбор събира!... Всички на сбора да се явите... тъй заповяда пашата! Така викаха телялите и слушаха изтръп­нали селяците, защото върнал се беше Се­лим пача с част от аскера и пак беше раз­пънал шатри, и пак трябваше войската му да се храни.

  Кога почерня от народ ливадата — а го­ляма беше тя — и кога се беше вече поиздигнало слънцето, забиха тъпани, проехтяха тръби и стъписа се народът проход да отво­ри — от края на ливадата чак до стените на изгорения от Али Страшника Ризабегов имот. Наставаха всички, мъжете отложиха калпаци, жените сведоха глави.

  Идеше Селим паша.

  Подире му вървяха спахии и бегове, зад тях се тълпяха селските чорбаджии. Бавно възкачи пашата украсеното скеле и седна в средата на одъра. Около него насядаха тия, що бяха подире му вървели. Поприказваха, си нещо, после стана пашата и замахна със зелена кърпа към края на прохода.

  Всички извиха глави натам.

  И ето - там се появи мъж гологлав, с бяла разкъсана риза над гайтанлии беневреци с вързани отзад ръце.

  Али Страшникът!

  Като полъхната от вятър нива се залю­ля народът. Тежка въздишка - като че самата планина-великан е въздъхнала - се понесе от досега смълчаното в очакване мно­жество. После - тук сподавен писък, там - пресекнат вопъл, пак - и пак - и пак - пак току зави на плач народът, кръстеха се старци и баби, жени с хлипане и вой на колене падаха - тук една там  друга, съ­седката,   роднината - ето   че  целият   народ се   свлече   на   колене   и   израсна изведнаж всред   тях   хайдутинът,   тъй   както   вървеше напред - ни бързо, ни бавно - израсна той величаво - и на  пашата, и на неговите бегове, спахии и чорбаджии  се стори  огромен като мъката  народна,  която  се  изя­ви   пред   тях,  народната   мъка   за  войводата - хайдутин.

  - Марийо, чедо чу се старческият глас на Дядо Никола и вдигнаха коленичи­лите глави. Сега от прохода се зададе хай­душката невеста. В най-скъпата си премяна, с вързани отпред върху шарената везана престилка ръце зад нея — омотани един за друг в синджири — момчетата от дру­жината.

  И отново писна народът и повторно по­летя викът чак до ясното синьо небе.

  Сподирени от низами с пушки, вървяха вързаните право към скелето. Спряха там долу и изведнъж - затихнаха всички и протегнаха глави — да доловят всяка дума, всеки звук, който ще долети от там.

  Стана Селим паша, стори крачка две напред, загледа хайдутина. После повели:

  - Качете го горе при мене!

  Поведоха двама низами Али по стъпалата и когато стигнаха пред Селим паша, по негов знак отвързаха ръцете му, освободиха и ръцете на Мария, отмотаха синджирите от момчетата.

  - Падни на колене разбойнико! – се чу угоднически чорбаджийски глас. Извърна се пашата и поклати глава. Не!

  После пак отправи очи към Али Страшникът и дълго се гледаха двамата мъже – победителят и победеният.

  Разтвори някак си молитвено ръце пашата, вдигна глава към небето и рече:

  - Тъй ти било писано, баш хайдутино!

  Позасмя се Али Страшникът:

  - Не ми е било писано, Селим паша, никому нито не е писано, че няма кой да пише... да имаше кой - тук   пред тебе   ли щях сега да бъда?

  Пак се загледаха и сега Селим паша проговори строго:

  - Помниш ли колко знатни султанови хора си утрепал?

  - Не помня - отвърна Али, но не ще да са били много, че още ги има тука, зад тебе са седнали.

  - А колко злато си ограбил, помниш ли?

  - Нека тия да помнят, от които съм го взел - и нека не помнят тия, на които съм ги дал.

  - Куче краставо! - кресна един от спа­хиите - още се зъбиш!

  - Млък! - стрелна то гневно пашата и по-ласкаво се обърна той сега към войводата;

  - Юнак си ти Али - рече. Баш юнак си, харесваш ми. И делата ти, както що чувам юнашки са били  и  драг си ти   на раята за  добрините, що си правил -  това вече  с очите   си  видях и с ушите си чух. Но не си ти кадия в царщината наша и за своеволието си ти правда да раздаваш ще трябва да платиш.

  - Ще платя отговори войводата. И макар и в твои ръце неволник вече, комуто не е отредено много да приказва - нека и аз ти кажа: - и ти ми харесваш, Селим паша, колкото и тия мои думи вече да не чинат. Правда имаше в това, което си видял с очите си и чул с ушите си, а колко по-харно щеше да бъде, не мене за пролятата в негова защита кръв да тачи народът, а други, на които е длъжност за народното, благо да мислят...

  Пашата изгледа отново стихналия народ, погледна и смръщените, насядали зад него, първенци и бавно и високо издума:

  - Нямам власт свободен да те пусна, хаир да видиш и ти за добрите си дела, за своето чудно юначество. Ала три молби ти позволявам - кажи ги. Ако мога - ще ти ги изпълня.

  Светлина мина по лицето на хайдутина.

  - Остави ми живи и свободни другари те, Селим паша. От неволя са тръгнали те с мене, с неволята по хората да се борят. По моя и само по моя заръка са вършили всичко - нека аз един да съм виновният пред тебе.

  - Пуснете ги! - заповяда пашата и мом­четата изведнаж потънаха всред народа, из­губиха се.

  - Остави ми свободна и Мария, Селим паша. Ще мине време, млада е, и хубава е, може да се намери някой да я прибере, да не спомня, че е била хайдушка изгора.

  - Съгласен съм! - отсече пашата. Десетки ръце от народа се протегнаха към Мария да я приберат и приютят, но не мръдна тя — само низамите се оттеглиха. Тъй остана тя долу под изправените над нея двама мъже, вперила поглед в очите на своя Илия.

  - Трето? - издигна във въпрос пашата глас.

  - Трето, Селим паша — заговори ясно и отчетливо хайдутинът. — Не слушай тия около тебе, които лоши съвети ще ти да­дат. Не търси от народа да връща тяхното злато назад, зная, че тия там това ще по­искат от тебе... нека миналото - минало да  бъде.

  - Ще бъде кимна с глава пашата, пос­ле отстъпи в почуда назад. - Очаквах   за себе си нещо да молиш... все още не съм те   познавал.

  Засмя се Али.

  - Три бяха молбите - казах и трите. Но ако  толкова  искаш  за  себе  си  нещо  да из­моля...

  - Говори!

  - Не ме води, моля те, не ме води чак в Стамбул да ме съдят,  в Стамбул на стъгла­та  за  присмех   да  ме  показват,  хора,   които ме не знаят - мене да оплюват. Не ме пре­давай на позорна смърт - на бесило. Ей, тука пред тоя народ, сам ти ме съди - и каквото сам ти отсъдиш — куршум ли, сабя ли - нека тука пред всички да бъде изпълнено.

  Тъй да бъде! - кимна в съгласие с глава пашата, сетне се загледа в планината. Там, пред тъмните зелени гори, се извишаваше гол скалист връх.

  - Виждаш ли безлистата каменна върши­на? - посочи с пръст Селим паша.

  - Виждам я, обърна очи натам и вой­водата.

  - Ако ти, Али, можеш да стигнеш до върха проговори бавно пашата и то с тия ботуши, които аз ще ти дам - бъди свободен!

  Светнаха очите на Илия, възкликна от радост Мария, целият народ зашумя, забъбри - всички вярваха, че железни ботуши ще му дадат, но че дори и с железни ботуши да тръгне - ще стигне техният Илия върха, жив ще остане и няма тях съвест да ги бори, че не са могли на своя закрилник да помогнат.

  Разтичаха се слугите, отиваха зад опушения зид, връщаха се - там ли са железните ботуши се питаше Мария, питаха се и ония старци, които бяха останали още по ливадата.

  Не, не донесоха слугите железни ботуши.

  Обикновени ботуши от твърда кожа донесоха, поставиха ги пред войводата и пред очите му ги напълниха... с вряла смола ги напълниха.

  - Обувай ги, баш хайдутино Али, обувай ги и тръгвай — каза Селим паша с помътен поглед и се извърна.

  Погледна Илия ботушите, поклати глава, па с очи обиколи насъбраните около му селяни. Старците не смееха да го погледнат. Обърна се той към турците и чорбаджиите – видя злорадство и тържество в очите им. Потърси с очи пашата - скрил се беше Селим паша зад другите. Сега войводата погледна Мария.

  Сълзи се стичаха по страните на хайдуш­ката невеста, тресеше се в беззвучен плач нейната снага, трепереха ръцете й.

  - Ильо, Ильо мой... - като че  искаха да   проговорят   безкръвните  й   устни,   но  са­мо се движеха и звук не издаваха.

  - Марийо, либе Марийо - прошепна вой­водата, напразно повярвах и аз като тебе в пашова милост, в турско сърце.

  Съвзе се Мария и бързо, припряно заго­вори:

  Опитай, Ильо мой, близо е върхът, мо­же би ще успеем и ще избягаме от тука, свободна страна ще потърсим.

  Пак погледна Илия ботушите с врялата, кипяща, черна смола в тях, изви взор към полята, планините, към ширното, волно небе.

  - Не, невесто моя! - викна хайдутинът. - Стигна ли върха, жив остана ли, тук ще се върна и пред цял народ глави ще се търкалят.

  Бързо пъхна краката си в смолата и тръгна.

  Не вървеше Али Страшникът с парещи­те ботуши, а с огромни скокове тичаше сякаш птица летеше по върлото нагоре - тъй се носеше той. Тичаше подире му Мария с безумна надежда в очите, потичваха се­ляците, бягаха низами, бегове, спахии и чорбаджии, ужасени от последните думи на хайдутина, юрна се целият народ с крепката вяра, че ще стигне Илия, ще изкачи Али Страшникът голия връх.

  Стигна хайдутинът върха.

  Първи се изкачи той, погледна множест­вото, което пъплеше нагоре след него, из­вика: „Вие да сте живи братя!”, и  издъхна.

  С разбито сърце се строполи мъртва до него Мария.

  И до днес ония ливади, където Али Страшникът бил пъхнал нозете си в ботушите с вряла смола, и до днес са от народа „Па­рил" наричани. И до днес - не само голият връх, а цялата планина - цялата хайдуш­ка планина - носи името Али ботуш.

 

  * Откъс от книгата "Легенда за греховната любов на зографа Захари", сложена под печат от Варненското държавно издателство, публикуван в "Село Парил и Славянка планина" от Атанас Киселов, стр. 6-10. 

    © снимки: Николай ДАУТОВ

Материалът е написан от:

Kuber

Включен в списание:

бр. 36, дата 2021-04-14

В близост можете да намерите:

На кой връх принадлежи името Алиботуш?
На кой връх принадлежи името Алѝботуш? Доста хора ще бъдат учудени от подобен въпрос. И с право, определяйки го като реторичен. В почти всички издадени в България карти и справочници се отбелязва, че първенецът на граничната планина Алиботуш – наречена през 1955 г. Славянка, е връх Алиботуш – 2212,6 ...
Църква „Св. Богородица“, с. Горно Броди (Ано Вронду)
Местоположение Църквата „Св. Богородица“ се намира в западния край на с. Гòрно Брòди (дн. Àно Врондỳ, гръц. Άνω Βροντού), Сярско. Порутените ѝ зидове се издигат самотно в центъра на някогашната махала „Камара“. В миналото тук къщите са ограждали малко площадче, носещо името на махалата – „Камара“. ...
Кулата в с. Горно Броди (Ано Вронду)
МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ Кулата е една от забележителностите на с. Гòрно Брòди (дн. Àно Врондỳ, гръц. Άνω Βροντού), Сярско. Издига се в югозападната част на населеното място, в южния край на някогашната махала „Камара“. В миналото тук къщите са ограждали малък площад, наричан „Долно бърце“ или „Кулата“. Днес ...
Църква „Св. Димитър“ село Тешово
Разположение, история и архитектура Църквата „Св. Димитър“ се намира в центъра на с. Тешово, на юг от площада. Храмът изпълнява ролята на енорийски. Той е част от комплекс, който включва още бившите читалище и училище, изграден във възрожденски стил. Построен е на мястото на по-стара църква, носеща ...
Връх Ушите
Връх Ушите се издига се по билото на Пирин между съседите си Свещник – от северозапад, и Муторок – от югоизток. Той е най-високият – 1977,4 м (по други данни 1977,6 м), в тази част на планината. Неправилно в част от източниците като такъв се посочва в. Свещник (1975,4 м). Една от причините за това е ...
Български турист © 2014-2021
За нас | Връзка с нас
Чатът на БГ Турист
×
с автор: Kuber
информация за този чат