Търси

Първото изкачване на Мон Блан

Добави в любими
Категории: Планини История Маршрути Зад граница Върхове
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

  Оригиналният текст е на правописната норма от преди 1945 г. Поместният тук е адаптиран към сега действащата такава (бел. на ред.). 

  ПЪРВОТО ИЗКАЧВАНЕ НА МОНБЛАН

  По О. Е. Майер и др.

  Най-голямото откровение, което срещнах в Алпите, пише Оскар Ерих Майер, е онова създание на природата, на което хората са дали скромното име Белия връх – Монблан.

  По неговите ледници и снежни полета почва историята на планинарството и в тясна връзка с нея и историята на вкуса и разбирането за романтично-героичното в природата.

  Още около 1500 година Монтен пише в своите „Пътни впечатления“: — „Под Шафхау-зен Реин се натъква в леглото си на груби скали, о които се пречупва и пада в образуваната от тях пропаст, като прави един голям скок, странно шумящ и пенещ се. Това пречи на лодките да плуват по-нататък и прекъсва водните съобщения по тая река“.

  Това е впечатлението на тоя велик французин от грандиозния Рейнски водопад. Неговото време още нямаше уши за звучните гласове на природата.

  Класически пример за промяната на вкуса през течение на вековете ни дава Таверние, чиято дума на времето се ценеше. Той прославя като най-прекрасния кът на света горната част на Женевското езеро, една оценка, с която бихме могли да се съгласим и ние.

  Но ние отправяме погледа си над блестящата повърхност на езерото, над обраслия в мъх и бръшлян замък Шильон нагоре към зъбестите връхчета на Дан-дю-Миди и вечните снегове на планините около големия Сан-Бернар. А Таверние обръща гръб на „негостоприемните планини,“ за да се радва на покритите с лозя хълмове на Отсрещния бряг, на белите къщурки на богато подемащото се население и на плодородната земя.

  Само видът на победената от човека и някак „полезна“ направена природа се харесваше тогава. Човекът от онова време обичаше в природата своето собствено дело: той разбираше нейния език само там, дето бе успял да ѝ наложи собствения свой.

  Така спеше и съкровището на Монблан, тогава неоткрито още за човечеството, докато пълната с предчувствия реч на един мъж тури началото на една нова епоха в световната история. От висока скала гледа той в шумящото ждрело на един планински поток: „Дълго стоях аз там, подпрян о едно дърво и гледах от време на време, как пяната и синкавите води пръскат и заглушават с шума си крясъка на гарваните и на грабливите птици, които скачаха от скала на скала и от храст на храст на около стотина човешки боя под мене.“

  Това е пробуждането на един модерен усет за природата. Човекът, който ни говори така, бе роден под Монблан, паметникът му се издига в родния му град Женева: Жан Жак Русо.

  Това е времето, когато градинарите престанаха да си играят като деца с великата природа: тя сама почва да говори на хората. Това е времето, когато Белият връх възвести името си и далеч в полето: защото тогава само шамоничени го наричаха така, а жителите от равнината го именуваха Мон-Моди — „Проклетия връх,“ по чиито снежно-ледени склонове не растеше лозата и не се люлееха житни класове.

  Мощният език на природата заглуши гласа на полезно-плоското. Първите туристи дойдоха в Шамони. Но тях скоро ги забравиха. Едва англичаните Уйндхам и Покок в 1741 год. разкъсаха булото. Тежко снарядени и въоръжени потеглят те като на завоевателен поход против някое диво племе в сърцето на Африка от лагера си на р. Арва над Шамони и след няколко часов ход стигат на Монтанвер отдето слизат и на Мер де-Глас — Леденото море. На връщане те разказват на женевчани за тоя ледник, като го оприличават на развълнуваното от силна буря и в тоя момент вледенено Женевско езеро.

  Излетът до Шамони става мода. Почва времето, когато излетниците пишат в къщи : J’ai fait l’ascension du Monblanc jusqu’au — Montanvert (аз изкачих Монблан до — Монтанвер). А че Монтавер е само една едва 1900 м. висока планинска тераса със зелена морава, която даже не лежи на път за Монблан (4810 м.), това ни най-малко не пречеше на въодушевлението.

  Почва времето на борби и победи. Във фантастичен възторг поема Бури, художник и литератор, псалт в Женевската катедрала, туристическата гега, зарязва службата си и се бори цял живот за белия великан — напусто. Сломен старец, с побеляла глава бленува той още от своя прозорец за приказния замък на Савойските Алпи, бленува и почва да вярва в своя блян, че е бил там някога горе, дето вятърът развява белите воали по снежните склонове.

  В 1760 година идва в Шамони двадесет-годишният женевски естествоизпитател Орас Бенедикт де Сосюр и изкачва върха Бреван (2525 м.), на другия бряг на р. Арва, точно срещу Монблан. Тук пред очите му се открива цялата верига на Монблан в своя най-величествен вид и той решава да завладее Белия връх на шамоничани. Той обещава голямо възнаграждение томува, който намери път за върха и на три пъти в черквата в Шамони известяват за това на населението. Много ловци и главно дирачи на скъпоценни кристали и съкровища са се лутали далеч навътре в планината и към тях се е оправял зовът на Сосюра. Но дълги години никой не се осмелява да посегне на Белия Монарх.

  През това време – в 1767 година де Сосюр направя своята първа обиколка около масива на Монблан, за да огледа своя връх от вси страни; а при втората си обиколка през 1774 год. той изкачва върха Грамон (2737 м.), срещу Монблан от южната страна на масива, и у него Още повече се затвърдява желанието да се изкачи върха. Едва петнадесет години след обета на Сосюр, през 1775 год. четирима души от Шамони правят първия сериозен опит към върха, но достигат само до Гран-Мюле (3050 м.). През 1783 г. следват други два опита (единият от поменатия по-горе Бури), но също без успех. На следната година Бури повтаря своя опит заедно с двама души от Шамиони, които успяват да стигнат гребена между Егюи и Дом-дю-Гуте.

  На следната година Сосюр в съгласие с Бури поръчват да се построи една хижа и на 17 септември потеглят от там нагоре, но поради многото нов сняг не могли да стигнат далеч.

*

  Една година по-късно, на 30 юни 1776 г. един момък слиза от планината. Кожата на широкото му кокалесто лице изгоряла, дрехите му окъсани: две нощи е спал той горе в скалите и цял ден се е лутал между сераците и пукнатините на безкрайните снежни полета на Монблан. Бялото кубе се показа и тоя път по-високо от неговата устремена нагоре желязна воля.

  При първите колиби той среща трима души с ледокопки, въжета и геги, трима от най-добрите водачи в селото по него време. И почти сърдито, като че ли незвани гости настъпят в царството му, ги пита той; „Какво ще правите там горе?“ — „На кози“ отговорят му лаконически те. Той подига рамене, хвърля върху им пълен с подозрение поглед и бърза надолу. „Господин де Сосюр е обещал награда, който достигне върха на Монблан, а за една коза човек не се приготвя така“ проехтява подире им неговият глас.

  Той влиза в къщи внезапно решен. С детска радост го посреща жена му, която живее в постоянни тревоги за мъжа си, който се губи често по цели недели из планината, без да каже къде. Но радостта ѝ е за малко. Той се преоблича, приготвя си храна, ляга за малко в сеното, па грабва планинската си гега и потегля по тъмно след тримата.

  Това е Жакъ Балмá двадесет и четири годишният събирач на кристали, саможив, честолюбив момък, с винаги напрегната енергия в едно тяло, което нищо не бе в състояние да пречупи. И като повечето силни натури, които вървят свои собствени пътища, той не бе особено обичан от своите съселяни. Особено водачите не благоволяха към тоя чудак-младеж, който като тях се осмеляваше да опита разрешението на голямата задача, и чието телесно и духовно превъзходство те не можаха в себе си да не признаят. Затова го посрещнаха неохотно и се дърпаха на страна от него и тримата тия водачи, когато той на разсъмване ги събуди на Монтан де ла Кот, дето те прекараха нощта, и им заяви, че ще върви с тях, да търсят пътя за Монблан.

  На върха Дом-дю-Гуте (4331 м.) четиримата догонват други трима водачи, тръгнали от друга страна да търсят пътя за нагоре, и заедно продължават нататък по гребена през Кол-дю-Гуте до към подножието на Камилските Гърбици (Bosses du Dromadaire), дето гребенът става толкова стръмен и тесен, че изглежда, като че ли е невъзможно да се върви по-нататък по него. Под впечатлението на безкрайната планинска самота и при вида на шеметния гребен угасва мъждеещият пламък на техния кураж и водачите не намирайки друг изход решават да се върнат. Само един хвърля решително раницата си на снега и почва с гегата и подкованите си обуща да копае стъпки в заледения сняг, които го извеждат на тесния гребен. Жак Балма е първият, чиито поглед пада в бездънната пропаст на юг от гребена на Камилските гърбици. Но и тоя шеметен поглед го не стряска, той сяда ездешком върху гребена и така се придвижва нагоре, докато растящата теснота на гребена и стръмнината на страните му, хаосът от впечатления, далечината на върха и самотата не накарват и него да се върне.

  Останал самичък късно след обед над 4000 м. височина сред най-обширната снежна област, която Алпите познават, прекарал две нощи в скалите и трета на път, човек би помислил, че тоя момък ще направи всички усилия, за да излезе преди нощта от ледената пустиня. Но става невероятното: той не се признава победен и продължава борбата. Ако не върви тук, ще върви на друго място. Той слиза на Голямото Плато (Grand plateau) познато му вече от по-рано, и го прекосява към широкия процеп над стръмната ледена стена, който огражда връхния конус от север. Останки от паднала преспа са запълнили на едно място процепа и образуват нещо като мост, по който той минава и почва да копае с върха на гегата си стъпки в заледения сняг на около 500 м. високата стена. И ето че той успява да достигне по тая стълба от стъпки на североизточното рамо на Монблан, само около 200 м под върха, към който води леко наклонен снежен склон. Тук свършваха всички мъчнотии: тайната на Монблан бе разбулена.

  Слънцето залязва, буря подига сиви снежни облаци от Италия въз планината. В мъгли слиза Балма по своята стълба на платото, прекарва нощта на ледника и на сутринта се връща в къщи отмалял, изчерпал всички сили.

  Пътят на ледника бе намерен, но още не извървян до край. Че той наистина водеше към целта, трябваше да се потвърди с достоверен свидетел. Балма пазеше скрито тайната си. Честолюбието му не позволяваше да я сподели с някой от водачите, които го не зачитаха и се бореха с него за постигане на същата цел. Върхът бе негов, негова трябваше да бъде и славата и само негова. И като научава, че селският лекар д-р Пакар възнамерява да направи опит за изкачване на върха той му предлага да му бъде водач, при условие, че няма да взимат никого другиго. Надвечер на 8 август същата 1786 година потеглят те от Шамони, отделно, по различни пътища, за да не възбудят подозрение. На другия бряг на реката вън от селото те се срещат и почват да се изкачват по Монтан-де-ла-Кот, на височината на която нощуват. На следния ден те извършват изкачването по намерения от Валма път. До мястото, дето бе стигнал той, те се изкачили без всяко приключение. Горе на гребена обаче ги посреща остър студен вятър, който постепенно станал толкова силен, че ги принудил да легнат на земята и да чакат цели 10 минути да попрестане. От студ и умора Пакар станал съвсем апатичен. Той се влачил на четири крака и едва намирал сили да се изправи и покаже на отправените към върха далекогледи от Шамони. Защото той казал на една своя приятелка, след обед да попоглежда с далекогледа към върха. Валма изкачил сам върха и развял от там кърпичката си, завързана на гегата. Неговото показване на върха било посрещнато с тържествующи поздрави в Шамони. След това се върнал да доведе другаря си, който малко след 6 ч. вечерта най-сетне стигнал най-високата точка на върха.

  В 7 часа тръгнали назад. Нощта ги заварва на Гран Плато, Пакар бил безпомощен като дете и Валма трябвало на сила да го кара да върви. Към 11 часа те най-сетне излизат от ледника и прекарват нощта пак на Монтань де ла Кот. На сутринта те влизат преобразени до неузнаваемост в Шамони. – Според разказа на д-р Пакар, той, Пакар, собствено открил пътя и ръководел изкачването, а Балма бил само един случайно условен помощник, когото той е трябвало да окуражава и насърчава и да му помага, за да може да го следва. И той, Пакар, изкачил най-напред върха, а Балма едва се довлякъл след него там. Все пак съвременниците им сочат Балма, а не Пакар като победител на Монблан.

  Следната година на 1 август в 8 ч. и 15 м, сутринта потегля Сосюр със слугата си и осемнадесет водача и носача под командата на Балма от Шамони да изкачи върха. Експедицията е била снабдена с една палатка, различни физически апарати провиант, стълби, въжета и пр. За туристическото ѝ снаряжение малко се знае. Ледокопката, която днес в Пантрезина и Цермат е станала необходима тоалетна принадлежност и за най-невинните разходки, тогава малко се е употребявала. Въжето се е употребявало само за изваждане на някой пропаднал в някоя ледникова пукнатина, но не и за навързване един за друг при вървене по ледници и по опасни места, както днес. И туристическият костюм на Сосюр ни се вижда малко странен днес. Той е носил дълъг до под коленете редингот и подгънати горе обуща с котки.

  Пътят на експедицията е същият по който минаха предната година Балма и Пакар. Първа нощувка е направена пак на Монтань де ла Кот, а втората на запазено място над Голямото Плато. На 3 август те стигат за два часа и половина на гребена и след други два часа, към 11 ч. сутринта, на върха. По пътя те са изпитвали големи трудности в дишането и е трябвало да се борят против приспивателното действие на редкия въздух и студа.

  Първото чувство, което Сосюр изпитал, като стигнал на върха, било един вид гняв за претеглените мъки. Но скоро то отстъпило на удивлението пред величествената гледка и на ревността на учения, който се бе качил тук, не само да се каже, че е бил горе, но и за да направи своите наблюдения и опити, които въпреки умората и задуха продължили цели четири часа. В три часа и половина след обед потеглили назад и слизането вървяло по-бърже и по-добре отколкото предполагали. Над Малкото плато, на Скалата на щасливото завръщане, както я кръстил Сосюр, опнали палатката за нощуване, и на 4 август слезли в Шамони, дето Сосюр е бил посрещнат и поздравен тържествено от семейството си и множество приятели.

  На Сосюр не бе писано да извърши самъ първото изкачване на върха. Но без неговата инициатива, без съревнованието, което той предизвика между водачите в Шамони, Монблан не би бил възкачен, всеки случай не толкова рано. Сосюр е който даде най-мощния тласък за изследването на непристъпните за мнозинството от съвременниците му високоалпийски области, а изкачването на Монблан от известния по целия свят женевски учен допринесе много повече за премахването на страха пред ужасите на ледения свят, отколкото всички по раншни възкачвания на отделни върхове в Алпите, много повече и от самото първо изкачване на същия връх от Балма и Пакар.

  Паметният 3 август 1787 година е същевременно рожденият ден на планинарството и специално на високопланинския туризъм, който даде сигнала за атакуване на ледобронираните девствени върхове и високи пояси на алпийския свят. Отначало все още бяха хора на науката, които подемаха и ръководеха първоизкачванията. Но скоро към тях почват да се присъединяват и хора на чистия туризъм, които чрез усъвършенствуване на планинарската техника допринесоха извънредно много за успешното завършване на научните изследвания и изучването на Алпите.

  От немски Пейо.

  Препечатано от сп. БЪЛГАРСКИ ТУРИСТ, год. XVII, бр. 4, Април 1925, стр. 53-56.

Материалът е написан от:

Kuber

Включен в списание:

бр. 40, дата 2022-09-12

В близост можете да намерите:

Български турист © 2014-2022
За нас | Връзка с нас
Чатът на БГ Турист
×
с автор: Kuber
информация за този чат