Търси

Завладяването на Матерхорн

Добави в любими
Категории: Планини История География Пътеписи Зад граница Природа Върхове
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

  Матрхорн (Matterhorn, фр. Mont Cervin, 4505 м. висок) е един уединен исполински обелиск, извишаващ се на повече от 1500 метра над околните ледени полета от алпийската група на Монте Роза (Валиските Алпи, на границата между Швейцария и Италия, западно от Семплон). Той е един от най-величествените, най-импозантните изваяния на алпийската природа и нито един връх в целите Алпи няма тъй драматична история като него. Неговата стройна, изшилена фигура е привличала погледите още на най-първите алпинисти, но стръмните му, почти отвесни и надвесени склонове, по които само тук там се задържа сняг, са отблъсвали и най-смелите планинци и дълго време не са позволявали да стъпи човешки крак на челото му. Първото му възкачване, завладяването му, както се изразяват алпинистите, от английския алпинист Хуѝмпр (описанието на което даваме в тази книжка) ознаменува цяла епоха в историята на алпинизма.

  А когато чете човек това описание, като че ли остава изненадан, даже разочарован от лекотата, с която е вървяло изкачването. Но така може да пише само Хуѝмпр, който цели четири години (1862 –1865) систематически е обсаждал великана и осем пъти се е връщал, като мнозина други, победен назад. Едва на деветия път, на 14 юли 1865 година му се удава, придружен от известни алпинисти и първостепенни водачи, да достигне сравнително леко върха. Но ужасната катастрофа на слизане от върха, която е костувала живота на четирмата от групата, показва достатъчно сериозността на пътя. – Три деня по-късно, на 17. юли същата година, се удава на италиянския водач Карел, когото Хуимпр напразно така саркастично подиграва в описанието си, в компания с Абата Горé и още двама души от Брйоил да изкачи върха от към италианската страна.

  Днес обикновения път за възкачването на върха води по североизточния ръб на масива (на снимката в текста предния от десна страна на отвесната стена), който е следвал и Хуимпр, и не представлява особено големи мъчнотии за опитния алпинист, толкова повече че лошите (опасните) места са осигурени с железни колове и телени въжа. Въпреки това обаче възкачването е свързано с големи опасности поради постоянното откъртване и падане на камъни през известни часове на деня и поради така обикновените на Матрхорн промени на времето, които са костували живота на мнозина и много често са приковавали групи от алпинисти с часове и дни на някое запазено место в скалите.

 

  Едуард Хуѝмпр (Edward Whymper), роден в Лондон в 1840 година, умрял в 1911 година, е може би алпиниста, който е постигнал най-много и най-големи успехи въобще. Алпинизма бе неговото жизнено поприще. Той е изкачил като пръв множество върхове в Алпите, Дофине и Андите (Америка). Той също е първият, който като опитен рисувач вещо е представил въз основа на лични наблюдения и преживявания високо алпийски ситуации и събития. А неговите описания на излети и първоизкачвания са образцови по стил и съдържание в цялата алпийска литература. Просто, ясно, без превъзнасяния, без възклицания, без геройски пъченета той рисува пред нас най-раскошните природни картини. Поместеното в тази книжка описание на изкачването на Матрхорн, което по липса на оригинала се дава по немския превод, е глава от книгата му Climbs in the Alps (Възкачвания в Алпите).

 

  ЗАВЛАДЯВАНЕТО HА МАТРХОРН

  от Ед. Хуѝмпр

  На 13. юли, една чудно хубава утрина, при съвсем чисто, безоблачно небе, в пет и половина часа потеглихме от Цермат. Ние бехме осем души: Мишел Кроз, стария Петър Таугвалдр с двамата си сина, лорд Франсиз Дъглас, Хядоу, Хъдсън и аз. За да се движим по-плавно, ние вървехме на ред един турист с един туземец.

  Мен се падна младия Таугвалдр, който крачеше здраво и бе много щастлив, че можеше да вземе участие във възкачването и да покаже силите си. Мен се падна също да нося и меховете с вино, и през целия ден след всяка глътка аз тайно ги допълнях с вода, така че при следнята почивка те биваха по-пълни от преди. Това се считаше за добър знак и малко нещо като чудо.

  Първия ден нямахме намерение да се качваме много на високо и затова не бързахме. В часа осем и четвърт ние взехме нещата, които бяхме оставили в параклиса на Шварцзее и поехме по продължението на хребета, който съединява Хйорнли с Матрхорн. В единадесет и половина ние стигнахме подножието на върха и оставихме хребета, та се прехвърлихме по неколко стъпала на източната страна. Сега ние вървехме вече по самия масив на Матрхорн и с очудване забелезахме, че много места, които от Рифел и даже от ледника Фурген изглеждаха съвсем непристъпни, бяха така леки, че ние можахме да ги минаваме тичешком.

  Още преди дванайсет часа ние намерихме на височина около 3350 метра хубаво място за нашата палатка. Кроз и младият Таугвалдр се изкачиха по на високо, за да видят, що има горе, та да спестим време за утре. Те тръгнаха преко през крайниците на снежните преспи, които се спущаха към ледника Фурген и изчезнаха зад една скала, но скоро ги видяхме високо горе да се движат бързо напред.

  Между това ние изградихме на запазено място хубаво подложе, на което можахме да построим палатката си, и чакахме с нетърпение завръщането на двамата. Камъните, които те изкарваха от равновесие, показваха, че те са високо горе, и трябаше да се предполага, че пътят им бе лек.

  В три часа след обед ги зърнахме най-сетне да слизат. Те бяха възбудени, оживени. „Петар, какво мислите, че ще ни кажат те?“ „Господа, те сигурно ще кажат, че не изглежда на добро.“ Когато те пристигнаха ние чухме съвсем друго нещо. „Всичко добро, няма никакви мъчнотии, нито една едничка. Ние бихме могли спокойно да изкачим върха и да се върнем още днес.“

  Докато бе светло, ние се пекохме на слънце, рисувахме или събирахме камъни, а когато слънцето залезе, обещавайки хубаво време за утре, ние се прибрахме в палатката и приготвихме за нощуване. Хъдсън вари чай, аз кафе, а след това се завихме с покривките си. Таугвалдерови, лорд Дъглас и аз заехме палатката, а Хъдсън, Хядоу и Кроз предпочетоха откритото небе. Дълго още ехтяха скалите от нашия смях и от песните на водачите, защото ние бехме щастливи в нашия бивак и не мислихме за нищо лошо.

  На сутринта още преди изгрев слънце ние стоехме готови пред палатката и тръгнахме, щом стана достатъчно светло, за да може да се върви. Младият Петър тръгна сега напред като водач, а брат му се върна обратно в Цермат. Ние следвахме пътя, който бе намерен предния ден, и завихме след неколко минути зад издадинàта, която ни пречеше да виждаме от скалата източния склон. Сега ние видяхме целия този спуск, който като исполинска естествена стълба се издигаше около хиляда метра на високо. Някои места се минаваха по-леко, други по-трудно, но нито един път не ни спря някое сериозно препятствие, защото всяко по-лошо място можеше да се заобиколи от лево или от десно. През по-големата част от пътя ние нямахме нужда от въжето и ту Хъдсън, ту аз вървехме напред. В шест часа и двайсет минути ние достигнахме една височина от около 3800 м. и спряхме да починем половин час. След това се изкачвахме непрекъснато до малко преди десет часа и на височина 4250 метра направихме втора почивка от 50 минути. На два пъти минавахме на югоизточния гребен и вървехме известно разстояние по него. Това обаче не бе от полза за нас, тъй като той бе по-развален, по-стръмен и винаги по-мъчен отколкото скатът. Все пак ние се държахме доста близу до него, защото ако се отдалечехме много, рискувахме да попаднем под ударите на хвърчащи камъни.

  Тук ние бехме стигнали вече под тази част на масива, която от Рифелберг и от Цермат изглежда отвесна, дори надвесена, и неможахме да вървим по-нататък по източната страна. Известно разстояние ние изкачихме по снега на гребена, който се спуска към Цермат, след което по общо съгласие минахме на лесната, северната страна. Преди да направим това ние променихме реда, по който се движехме. Кроз излезе напред, след него аз, а след мен Хъдсън. Хядоу и стария Петър останаха последни. „Сега иде нещо по-друго“ рече Кроз, като пое главатарството. Работата стана доста трудна и изискваше предпазливост. На няколко места човек едва намираше, къде да се задържи, и по тях требаше да вървят първи тези, които не тъй лесно се подхлъзваха. Общия наклон на планината тук бе по-малко от 40 градуса и празнините между камените блокове бяха изпълнени със сняг, така че само тук таме се показваха камъни. Последните често биваха покрити с тънка ледена кора, която се бе образувала при топенето на снега. Тук ние имахме в малък мащаб един двойник на най-високия от Екреновите върхове (Points des Ecrins в Дофинé, южна Франция, б. пр.), с тази само разлика, че там наклона надминава 50 градуса, когато Матрхорн едва достигаше до 40. Това бе едно място, което всеки опитен планинец можеше със сигурност да премине, и Хъдсън го изкачи – както въобще целия път, – без да има нужда от чужда помощ. Аз исках от Кроза сегиз-тогиз да ми подава ръка или го молех да изопне въжето, и след това исках да укажа същата помощ и на Хъдсън, обаче той отклоняваше това като ненужно. Хядоу не бе привикнал на такъв вид работа и постоянно имаше нужда от подпомагане; но това бе само поради липса на опитност.

  Тази единствено мъчна част на възкачването не бе особено дълга. В началото ние изминахме стотина, сто и двайсет метра почти в права линия преко през него, после изкачихме около двайсетина метра право към върха. След като свихме край една изложена скала, ние се отзовахме пак на сняг. Тук изчезна вече всяко съмнение. Матрхорн принадлежеше нам! Само още стотина метра удобен за ходене сняг ни делеха от него.

  Да се върнем сега за момент при седемте италянци, които беха тръгнали на 11. от Брйойл. От тръгването им беха минали четири деня, и нас ни измъчваше мисълта, че те можеха да стигнат по-рано. Из целия път ние говорехме за тях и често ни се струваше, че виждаме хора на върха. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече растеше нашето възбуждане. Колко лесно можехме да бъдем изпреварени в последния момент. Наклона намаля, ние можехме най-сетне да се отвържем, и Кроз и аз устроихме формено надбягване. В часа един и три четвърти света лежеше пред краката ни и Матрхорн бе победен. Ура! не се виждаха ни най-малки следи От нашите италянски съперници.

  Все още не бе сигурно, дали не бехме бити. Темето на Матрхорн представлява един неравен гребен от около стотина метра дължина, и италянците може би бяха били на другия край. Аз изтичах до там, като се озъртах на лево и на десно по снега: Ура! той не бе допиран от човешки крак. Де бяха тези хора? Полу в съмнение, полу в очакване аз се надвесих над скалата. И веднага ги видях, само като точки се чернееха на гребена, много надалеч долу. Ръцете и шапката ми хвръкнаха във въздуха. „Кроз, елате тук!“ „Къде са? От там не ще ги видите; тук долу“. „А-ха, та те са още много далеч“. Кроз, те тряба да ни чуят“. Ние викахме, докато прегракнахме. Италянците изглежда да гледаха към нас, обаче не бе сигурно. „Кроз, те трябва да ни чуят“. Аз отърколих един блок надолу и заклех другаря си в името на нашето приятелство да направи същото. Ние задълбахме гегите си в пукнатините и цял поток камъни изгърмя надолу по скалите. Този път ние бяхме сигурни. Италянците обърнаха гръб и избягаха.

  Много ми се щеше, водача на тая компания да беше в този момент при нас; защото нашият победен вик му известяваше, че той беше проиграл целта на живота си. От всички, които се опитваха да изкачат Матрхорн, той най-много заслужаваше да достигне пръв връха. Той бе първият, който се усъмни в невъзможността да се достигне връха, и единственият, който здраво вярваше, че изкачването ще се удаде. Той бе поставил като цел на своя живот, за слава и чест на родната си долина да спечели победата откъм италянската страна. Дълго време той имаше играта в ръцете си и вярваше, че играе отлично, но направи една грешка и я изгуби. От тогава за Кареля времената се промениха; първенството му в Валтурнанш се оспорва, нови хора се издигнаха и той вече не се сочи като недостижимия ловец, – но докато той е това, което е днес, не ще бъде тъй лесно надминат от други.

  В това време пристигнаха и другите, и ние се върнахме на северния край на гребена. Кроз измъкна кола на палатката и го заби в най високия сняг. „Да, ето ви пръчката на пряпореца, но къде е той?“ извикахме ние. „Ето го“ каза Кроз, съблече блузата си и я окачи на пръта. Туй бе мизерен пряпорец; нямаше и вятър да го развее; но той бе виден от всякъде. В Цермат, на Рифел и в долината Турнанш го видяха. В Брйоил ликуваха. „Ние победихме,“ викаха, „Браво на Кареля!“ и „Да живее Италия!“ и готвяха голям празник. На другата сутрин радоста им изчезна, защото италянците се върнаха тъжни и отпаднали духом. „Намерихме си го“ казваха те. „Старите предания казват правото, горе на Матрхорн има зли духове. Ние сами ги видяхме. Те хвърляха камъни по нас.“

  Ние се върнахме на южния край на гребена, за да изградим една пирамида, и след това се любувахме на гледката, що се откриваше пред нас. B един от необикновено тихите и ясни дни, след които обикновено настъпва лошо време. Въздуха бе съвсем спокоен и чист от всякакви пàри. Планините на стотини километри далеч се очертаваха с ясни черти и изглеждаха съвсем близу. Всичките им склонове, хребети, гребени и скали, снежни полета и ледници се различаваха много добре. Приятни възпоменания за хубави дни на минали години се нижеха невикани пред нас, когато различавахме старите познайници в далечината. Всички те ни се откриха. Нито един от по-първите върхове на Алпите не бе скрит от очите ни, аз ясно ги виждах пред мен, тези близки кръгове от великани с вериги, огромни скали и ридове на заден план. На първо място стояха Дан Бланш, суров и велик, Габелхорн и изшиления Ротхорн, малко пo-нататък Вайсхорн, който немаше равен на себе си, върховете на Мишабелхорн, които имаха вид на кули, заобиколени от Алалинхорн, Щралхорн и Римпфишхорн, после Монте Роза с многото си върхове, Лискам и Брайтхорн. Зад тях следваха върховете на Бернските Алпи на чело с Финстерархорн след това Семплонската група, Сен-Готарската група, Дизграция и Ортлер. На юг погледите ни се спираха на Хивасо в Пиемонтската долина и далеч още зад него. Двадесет мили отдалечения Визо изглеждаше да стои туку пред нас. Морските Алпи, от които ни делеха тридесет мили, бяха чисти и от най-слаба мъгла. След това идеха моята първа любов Пелву, Екрените и Меиж, показваха се групите на Грайските Алпи, а краят на запад завръшваше потънал в слънчев блясак монарха на целия алпийски свят – Монблан. Три хиляди метра под нас лежеха зелените поляни на Цермат със своите алпийски колиби, из които бавно се издигаше синкав дим. На другата страна се показваха на дълбочина две хиляди и петстотин метра пасбищата на Брйоил.

  В тая картина се редиха тъмни, мрачни гори и весели, слънчеви ливади, буйни водопади и тихи езера, плодородни полета и голи, пусти места, топли равнини и ледни висини, най-буйни форми и най-раскошни линии, смели, отвесни скали и вълнообразни склонове, мрачни и скалисти гребени и бели, светящи снежни планини със стени, кули, игли, пирамиди, кубета и остри върхове. Това бе едно съединение от всичко, що светът би могъл да даде, и всички контрасти, за които сърцето би могло да мечтае, беха представени там.

  Ние прекарахме на върха около един час, пълен с най-богати наслади. Той измина само че много скоро и ние трябаше да се готвим за връщане.

  Хъдсън и аз се съветвахме, как ще бъде най-сигурно да се наредим на слизане. Съгласихме се, че най-добре ще бъде, пръв да върви Кроз, а втори след него Хядоу. Хъдсън, който по отношение на сигурност в стъпката можеше да се постави наравно с всеки водач, пожела да бъде трети. След него поставихме лорд Фр. Дъглас, а подир тогова стария Петар, като най-силен между останалите. Аз предложих на Хъдсън, когато стигнем на мъчното място, да завържем едно въже на скалата, за да имаме при слизането една сигурна опора повече. Той одобри моята идея, но не се установихме окончателно, да се направи това. Докато групата се нареждаше в горния ред, аз снех една скица на върха. Другарите ми бяха вече готови и чакаха, да се вържа и аз на въжето, когато някой напомни, че сме забравили да си оставим в едно шише имената за спомен. По тяхна молба аз се погрижих за това, а в това време те тръгнаха.

  След няколко минути аз се завързах за младия Петар, затичах се с него надолу след другите и ги настигнах, тъкмо когато почваха да слизат мъчното място. Слизането се извършваше с най-голяма предпазливост. Винаги се движеше само един, и само когато той заставаше здраво на удобно място, следваше друг. Въже, обаче не бяха привързали о скалата, и никой не отвори дума за това. Предложението си аз бех направил не зарад себе си и сега не си спомням, дали и в тоя момент ми мина през ума за него. Известно разстояние ние двамата следвахме другите несвързани с тях и щяхме да продължим така, ако лорд Дъглас не бе ме помолил около три часа след пладне да се завържа за стария Петар.

  Той се страхуваше, както сам каза, че стария Таугвалдр не би могъл да удържи сам, ако се подхлъзнеше някой.

  Няколко минути по късно едно момче с необикновено силни очи отърча в хотела Монте Роза в Цермат и разправи че видяло една преспа да пада от върха на Матрхорн върху ледника под него. Събралите се там го смъмраха, че говори празни приказки, но то говореше истината, и ето какво бе видяло.

  Мишел Кроз бе оставил брадвата си на страна и, стъпил здраво на краката си, той бе хванал краката на Хядоу и ги поставяше на местата дето трябаше да стъпят, за да осигури по-добре слизането му. Доколкото си спомням в това време никой не се движеше. Не мога да говоря с сигурност, защото първите двама бяха закрити от погледа ми от една междинна скала, но от движението на раменете им аз заключавах, че Кроз след като направи това, което току-що описах, искаше да се обърне и да слезе сам една две крачки по-надолу, когато Хядоу се подхлъзна, падна върху него и го събори. Аз чух ужасения вик на Кроза и след това го видях, него и Хядоу, да летят към пропастта. В следния миг бе повлечен и Хъдсън, а непосредствено след него и лорд Дъглас.

  Всичко това стана вътре в една секунда. Веднага щом чухме вика на Кроза, стария Петар и аз се залостихме здраво на местата си, доколкото скалите позволяваха това. Въжето помежду ни бе изопнато и дърпането засегна двама ни като един. Ние удържахме; но въжето се скъса по средата между стария Таугвалдр и лорд Дъглас. Няколко секунди ние виждахме нещастните си другари да се хлъзгат по гърбовете си надолу, търсейки с разперени ръце опора. Невредими те се скриха от погледа ни, изчезваха един по един, падайки от скала на скала към ледника на Матрхорн, в една дълбочина от около 1200 метра. От момента, когато въжето се скъса, бе невъзможно да им се помогне.

  Така загинаха нашите другари! Около половина час ние останахме приковани на местото, без да направим нито една крачка. Двамата водачи, сломени от ужас, плачеха като малки деца и се забравиха до толкова, че и нас почна да ни застрашава съдбата на другите. Стария Таугвалдр тресесеше въздуха с своите възклицания: „Шамони, какво ще каже Шамони? С това той искаше да каже: „Кой ще повярва, че Кроз е паднал?“ А младия Петар викаше и хълцаше непрекъснато: „Ние сме загубени, ние сме загубени“. Загнезден между двамата аз не можех да мръдна нито напред, нито назад. Аз молих младия Петар да почне да слиза, но той не се решаваше. И до-като той не тръгна, ние не се поместихме от мястото. Стария Петър разбра опасността и почна да приглася на сина си: „Ние сме загубени, ние сме загубени!“ Страха на бащата бе естествен – той трепереше за своя син, но младия човек се показа страхлив – той мислеше само за себе си. Най-сетне стария Петар се окуражи и се промъкна до една скала, на която завърза въжето, след което младия слезе при нас и ние се сбрахме всички заедно. Сега аз поисках скъсаното въже и видях за мое очудване и за мой ужас, че то бе най-слабото от трите, които носехме. То не бе определено за целта, за която бе послужило, и никога не бе трябало да се употребява за това. То бе старо и в сравнение с другите слабо въже. Аз го бях взел сам за в случай че станеше нужда да завръзваме и оставяме по скалите много въжа. Аз схванах веднага, че тук се подига сериозен въпрос, и поисках да видя края на въжето. То бе скъсано право през средата и нямаше никакви следи от по-раншни повреди.

  Цели два часа след това аз не можах да се освободя от чувството, че следният миг е последния ми; защото Таугвалдерови бяха изгубили всичкия си кураж и не само не биха могли да ми укажат никаква помощ, но се намираха в такова състояние, че всеки момент можеше да се подхлъзне някой от тях. След някое време ние бяхме в състояние да правим това, което трябаше да се направи още в самото начало, и превързвахме въже о сигурни каменни блокове, продължавайки да вървим вързани един за друг. Тук таме ние отрязвахме тези въжа и ги оставяхме по скалите. Даже и при това предпазване моите водачи продължаваха да слизат със страх и на няколко пъти стария Петър се обръщаше назад и продумваше страхливо натъртено „Не мога!“

  Около шест часа вечерта ние стигнахме спускащия се към Цермат склон, преодоляли всички опасности. Често ние се заглеждахме и търсехме с очи следи от нашите нещастни другари, но напразно. Ние се навеждахме над пропастта и викахме, но никакъв отзвук не се чуваше. Най-сетне се убедихме, че те бяха вън от кръга на зрението и слуха, и се отказахме от нашите безполезни усилия да ги видим или чуем. Твърде сломени духом, за да разговаряме, ние прибрахме мълчеливо нещата си и малкото вещи на загиналите и се готвехме да продължим слизането. В това време се показа една огромна дъга, издигаща се високо във въздуха над Лискам (отсрещен връх, на изток от Матрхорн, б. пр.). Блядо, безцветно и безшумно, но с изключение на мястото, дето облаците се трупаха гъсто един върху други, напълно ясно и резко очертано, това неземно явление изглеждаше като вестител на друг някой свят. Ние едва ли не изгубихме и ума и дума, когато на двете страни на дъгата се появиха два огромни кръста, чието постепенно очертаване и оформяване ние наблюдавахме с изумление. Ако Таугвалдерови не бяха го видяли първи, аз не бих повярвал на очите си. Те вярваха, че кръстовете имаха някаква връзка с нещастието. Но след малко аз дойдох до заключение, че те стоеха под наше въздействие. Нашите движения обаче не оказваха никакво влияние върху тези форми на мъглата, които си оставаха неизменни. Това бе една странна и вълшебна картина, каквато аз никога не бях виждал и която в такъв един момент притежаваше нещо поразително.

  Аз исках да продължим и чаках другите. Скоро се върна апетита и говора им и ние потеглихме. Аз вървях толкова бърже по скалите надолу, че те на няколко пъти ме питаха, да не искам да ги уморя. Падна нощ и ние вървяхме около един час по тъмно. В часа девет и половина ние намерихме що годе удобно място за почивка и прекарахме шест тъжни часа на една мизерна площ, на която тримата с мъка се побирахме. На разсъмване продължихме слизането прекосихме бързо по склона на Хйорнли, минахме край колибите Бул и стигнахме в Цермат. Зайлер ме срещна на вратата и мълчаливо ме последва в стаята ми. „Какво се е случило?" „Таувалдерови и аз се върнахме“. Той разбра и сълзи изпълниха очите му. Но не остана да губи време в безполезни оплаквания, а излезе и събра селото. Не след дълго група мъже потеглиха да изкачат височините над Калбермат и Ц’мут, които господствуваха над ледника на Матрхорн...

  - - - - - -

  Приказната непристъпност на Матрхорн изчезна и се замени от легенди, които отговарят повече на действителността. И други ще се опитват да изкачват гордите му карпи, но за никой той няма да бъде това, което бе за първите си изследователи. И други може да стъпват на снежното му чело, но никой не ще изпитва чувствата на онези, които първи хвърлиха отгоре поглед на чудната алпийска панорама, и нека се надяваме, че никой не ще изпита пак, как радостта се превръща в скръб и смеха в плач. Матрхорн бе упорит неприятел, дълго се брани, нанесе някой и друг тежки удар и когато най-после бе победен с една леснина, която никой не смяташе за възможна, той си отмъсти жестоко като коварен противник, който е покорен, но не и унищожен. Ще дойде някога време, когато Матрхорн ще изчезне и само куп безформени блокове ще покриват мястото, дето е стоял великана, защото атом след атом, сантиметър след сантиметър, кубик след кубик се рушат от силите, на които нищо не може да противостои. Това време е далеч, и още някое и друго поколение ще наднича в ужасните му пропасти и ще се удивлява на единствената му по рода си форма. Колкото и големи да станат тогава представите на хората, колкото и преувеличени да бъдат очакванията им, все пак никой не ще се раздели от него незадоволен.

  Играта се свърши, завесата падна. Преди да се разделим още една дума за сериозните поуки па планините. Виж хей там оная височина. Тя е толкова далеч, и неволно ти се изпречва едно „невъзможно!“ „Не“, казва планинаря, „знам, че пътя е дълъг, че той е труден, може би даже той е опасен, но възкачването не е невъзможно. Аз ще търся пътя. Вслушвай се в съветите на опитни другари, узнай, как те са достигали подобни висоти и се научи да избягваш опасностите“. И той тръгва рано, докато долу още всичко спи, пътеката е ронлива и уморителна, но предпазливост и постоянство извоюват победата, височината е достигната, а долу хората викат: „невъзможно! свърхчовешко!“

  Ние, които изкачваме планините, имаме винаги на ум надмощието на твърдата и постоянна воля над суровата сила. Ние знаем, че всяка височина може да се спечели чрез търпеливи и неуморни усилия, и че желая още не ще рече работя. Ние познаваме благата на взаимната помощ и знаем, че ние тряба да се справим с много трудности и да преодолеем или заобиколим много препятствия, но ние знаем също, че една решителна воля си намира пътя, и когато се върнем към делничните си занятия, ние сме по-добре въоръжени за борбата в живота и за преодоляване на пречките, които искат да ни преградят пътя, и черпим от спомена за минали работи и за победи, печелени в други области, нови сили и жизнерадост.

  Аз не съм адвокат или славословец на планинарството, нито мисля да играя ролята на морален проповедник, но зле бих изпълнил своята задача, ако свършех без едно указване на сериозните ползи, които черпим от пътуванията по Алпите. Ние се радваме на телесно прераждане, което е следствието на нашите усилия; ние се възхищаваме на величието на картините, които изпъкват пред очите ни, на великолепието на изгрева и залеза на слънцето и на красотата на планини и долини, гори и водопади; но още по-голяма полза имаме от развиването на мъжество и създаването на благородни човешки добродетели, на кураж, търпение, постоянство, духовна мощ в борбата с трудностите.

  Някои не ценят тъй високо тези добродетели и ни приписват, нам, които се радваме на нашия невинен спорт, низки и достойни за презрение побуждения. „Бъди целомъдрен като лед и чист като сняг, клеветата не ще избегнеш никога“. За други, които не говорят лошо за нас, планинарството като спорт е съвсем неразбираемо. На това обаче не тряба да се чудим, защото не всички сме еднакво създадени. Планинарството е едно занимание, което подхожда за млади и здрави хора, но не и за стари и слаби. За последните напрягането не е удоволствие и затова често чуваме от тях да се чудят: „как може едно такова напрягане да достави наслада?“ Наистина, планинаря тряба да прави усилия, но с това той събужда всички свои способности, печели сили, и то не само за мускулите, и в съзнанието за силата изпитва наслада. От друга страна често ни запитват с тон, който не оставя никакво съмнение върху смисъла на въпроса: „Ами плаща ли се тази работа“. Е, разбира се, ползата не може да се мери така, както мерим вино или желязо, но все пак тя е реална. Ако можах да залича всички спомени и всичко преживяно от паметта си, все пак бих могъл да кажа, че моите странствувания из Алпите са се платили, защото те ми дадоха две от най-хубавите неща, които човек въобще може да притежава: здраве и приятели.

  Спомените за минали радости и удоволствия не могат се заличи. Докато пиша тези редове, те се трупат един след друг. Най-напред иде една безкрайна редица картини, раскошни по форма, цвят и действие. Аз виждам високите, скрити в облаци върхове, които изглеждат като че ли са градени за вечността, слушам музиката на далечните стада, йодела на селяните, празничния звън на черковните камбани, вдишам крепкото благоухание на боровете. И след като тези картини преминат идва друга една редица от мисли, спомени за добри, честни и верни другари, за приятелски сърца и смели дела, за услужливости от чужди хора, които сами по себе са незначителни, но свидетелствуват за онова благоразположение към хората, което с същността на любовта.

  А след това изпъква последното тъжно възпоминание и разгонва като вълнуваща се мрачна н студена мъгла спомените за щастливи времена. Аз съм изпитвал радости, които са много големи, за да могат се описа с думи, и прекарвал скърби, за които неохотно си спомням, и с тази си опитност пред вас казвам: Качвай се по Алпите, ако имаш желание, но никога не забравяй, че кураж и сила без разум са нищо, и че една минутна небрежност може да разруши щастието на цял живот. Не бързай никога, внимавай добре на всяка стъпка и мисли в началото винаги, какъв може да бъде края.

 

  Прев. от немски Пейо.

 

  Препечатано от сп. БЪЛГАРСКИ ТУРИСТ, год. XIV (1922), кн. 1, януари, стр. 9-11, 15-16;  кн. 3, март, стр. 42-45.

Материалът е написан от:

Kuber

Включен в списание:

бр. 38, дата 2021-10-14

В близост можете да намерите:

Осоговски манастир "Св. Йоаким Осоговски"
Осоговският манастир се намира в Осоговската планина – в м. Бабин дол, недалеч от днешната държавна граница между България и Бивша югославска република Македония. Отстои на само 3 км от най-близкия гр. Крива Паланка, и на 25 км от ГКПП „Гюешево“. На основното шосе, при отклонението за обителта, има ...
От хижа „Осогово“ до връх Руен
Годината е 2003, денят 28 юни (събота). Запътихме се за Осоговска планина, непозната за всички 25 човека в групата ни. Тръгнахме от гр. Гоце Делчев рано – в 5:20 ч. Към 10 ч. вече бяхме на х. "Осогово", където оставихме голяма част от багажа си, след което хукнахме нагоре. Ето я хижата. И тарает ...
Църква „Св. Илия“ – гр. Радовиш
Църквата „Св. пророк Илия“ се намира в северозападния край на гр. Радовиш, до Гробищния парк. Информацията за нея в интернет е повече от оскъдна. Включително и тази от интернет страницата на Брегалнишката епархия на създадената през 1967 г. Македонска православна църква. Там се съобщава, че храмът е ...
Църква „Св. Троица“ – гр. Радовиш
Църквата „Св. Троица“ се намира в южната част на гр. Радовиш, недалеч на североизток от сградата на Общината, на ъгъла на ул. „8-и септември“ и бул. „Александър Македонски“. Разположена е всред красив парк, на левия бряг на Радовишката река, което име носи р. Струмица в горното си течение. Ктитор н ...
Манастир „Св. Богородица Милостива“ - с. Велюса
Недалеч от границата между България и Македония, близо до гр. Струмица, се намира с. Велюса. То е разположено в полите на планината Смърдеш. До него се достига най-бързо и удобно като се мине през гр. Петрич и Граничния контролно-пропускателен пункт „Златарево“ (ГКПП „Златарево“). Селото отстои на ...
Български турист © 2014-2021
За нас | Връзка с нас
Чатът на БГ Турист
×
с автор: Kuber
информация за този чат