Търси

Зимният рилски траверс NW – SO (1934 г.)

Добави в любими
Изтегли материала като е-книга
прегледай материала като клипче

  Краятъ на м. февруарий. Луната бѣ въ своята половина. Нощитѣ се смѣняха една следъ друга, все по-свѣтли. Студено, сухо време, съ ясни лунни нощи, характерно за края на зимата и твърде удобно за снѣжни зимни турове. Азъ намѣрихь отлични приятели за тоя отдавна желанъ зименъ траверсъ. Селото Сапарева-баня бѣ началото на оная линия, която желаехме да очертаемъ до Пирина, евентуално и върху него. Тоя тъй прекрасенъ въ другитѣ сезони туръ съ своитѣ панорами на българскитѣ планински масиви сега криеше въ себе си още и чара на неизвестностьта, мъглитѣ, буритѣ, нощитѣ и звѣpoвeтѣ. Групата ни е твърде добра. Василевъ, приятель отъ студентство, участвуваше съ Димитровъ въ тоя туръ, като специалистъ по топографията и компаса. Кочевъ – нашиятъ четвърти, бѣ ме увѣрилъ съ шампионската си титла въ своята техника на ски, а неговигѣ 20 години търсѣха приключения въ планината. Съ тия мисли твърде бързо за тежкитѣ условия на прѣсно навалелия единъ метъръ снѣгъ – ние напредвахме къмъ Скакавишката хижа. Между дърветата, потънали въ виолетовия вечеренъ тонъ на далечината, виждахме Витоша да се прощава съ слънчевия залѣзъ.

  Въ твърде тежката екипировка, взимаща подъ внимание и евентуалния бивакъ на открито, ние намѣрихме комфортно пренощуване въ хижата на дупнишкия клонъ.

  Но силниятъ студъ проникна и въ нея. На утрината съ вдървени пръсти и разтреперани челюсти ние се приготвихме, поблагодарихме на нашия приютъ и при сипването на зората нарѣзахме съ скитѣ си снѣга на Скакавишката долина. Разпръсвайки лекия снѣженъ прахъ на Едигьолския склонъ, ние тѫжно гледахме хубавата вила – хижа „Скакавица“ – чийто чаръ и просторность въ никакъвъ случай не струваше повече отъ нѣколкото матраци и одеала на най-незначителния алпийски заслонъ.

  Единъ студенъ вѣтъръ, идешъ откъмъ Самоковъ, пълнеше долината на р. Искъръ и тласкаше облацитѣ ѝ къмъ Мальовишкия сфинксъ. Говорѣхме твърде малко, и само шумътъ на скитѣ и щекитѣ въ твърдия снѣженъ теренъ пригласяше на бурята. Времето предвещаваше пълна несигурность, нѣщо, което, заедно съ тежината на раницитѣ ни, бѣше причина за нашето понижено настроение. Ние бѣхме вперили погледитѣ си въ стръмния склонъ на Дамка, който, огрѣнъ отъ предобѣдното слънце, заслѣпяваше нашитѣ очи съ блѣсъка на своя заледенъ снѣгъ. По тая стъклена пързалка, подпирайки съ рамената си напора на студения северенъ вѣтъръ, следъ малко ние бавно се издигнахме на езернитѣ тераси на Еди-гьолъ. Едно подиръ друго останаха подъ краката ни езерата, затистнати сега съ дебелъ пластъ заледенъ снѣгъ, който притуляше характернитѣ имъ брѣгови очертания въ бѣлата униформа на зимата. Въ моята паметь лежаха още три хубави картини, които доминираха надъ многобройнитѣ впечатления отъ тоя тъй хубавъ циркъ. Лѣтниятъ пейзажъ въ своята хаотична каменна декорация, украсенъ съ смарагдовия тонъ на езерния букетъ, късната пролѣть, навѣваща скръбно настроение съ своитѣ умиращи ледове, челата на които се давѣха въ езерата, и дивата картина на едигьолскитѣ бури, влачещи жестоко разкъсани облаци по билото на Дамка.

  Сега надъ едигьолския циркъ бѣснуваше севернякътъ, най-опасниятъ противникъ на планинаря въ тоя раненъ сезонъ. Ледени парчета се носѣха отъ Дамка въ циркуситѣ. Отвреме-навреме въ снѣжния вихъръ проблѣсваше слънцето, оградено отъ дѫговъ ореолъ, но това бѣ само за моментъ и бързо вѣтърътъ закриваше съ облацитѣ си това явление, което единствено засега бѣ главната опорна точка на нашата ориентировка. Забивайки дѣснитѣ рѫбове на скитѣ въ закрѫгления сега отъ навѣянъ снѣгъ заледенъ склонъ на Дамка, спущащъ се въ двойното езеро, ние се убедихме, че вихърътъ носи облацитѣ надъ последния, за да ги хвърли въ по-тихата атмосфера на Пазардеренската долина.

  Ние се ориентирахме съ компаса, условихме взаимното спущане въ долината и нашата траверсна следа бързо потъна въ хаоса, за да бѫде веднага закрита отъ съскащия снѣженъ прахъ. Спрѣхме се въ долината, при изворитѣ на р. Бистрица. Тукъ е по-тихо, но твърде тъмно. Бавно всрѣдъ мъглата ние напредвахме, заобикаляйки склоноветѣ на Върлевъ връхъ. Нашъ пѫтеводитель бѣ сега само компасътъ. Горе, по направление на билото Дамка – Мальовица, още ревѣше препятствуваниятъ въ своето нападение северенъ вѣтъръ. Скоро, обаче, тоя наклонъ се измѣни и, подозирайки надвесването ни надъ Карабунарската долина, ние можахме да различимъ мъгливата перспектива на тая пропасти, въ която стръмно се спущатъ южнитѣ склонове на Върлевъ връхъ. Съ една бърза поправка въ лѣво уловихме официалния пѫть на изостреното сега отъ снѣжнитѣ прѣспи вододѣлно било надъ Друшлявица и Елешница. Сега бавно между мъглитѣ и заснѣжения вѣтъръ откривахме релиефа на нашето движение, и чувствувахме дълбочината на дветѣ пропасти отъ странитѣ ни. Вниманието ни бѣ съсрѣдоточено вече не толкова въ ориентацията, колкото въ търсенето на снѣжнитѣ насипи – една голѣма опасностъ при траверситѣ на билата зиме. Надеждата да свършимъ преди мръкване слизането по южнитѣ склонове се изпари, и тоя пѫть, който ние изчислявахме на 10 часа, заплашваше да премине въ нощьта. Спирани горе отъ ужасния напоръ на вѣтъра при изкачването на Дамка, долу несигурностьта въ мъглата, всичко това подкрепено и отъ извънредно лошия снѣгъ надъ Рилската долина, даде въ резултать едно голѣмо закъснение. Въ гората ледената кора не издържаше тежестьта ни и хлътналиятъ въ дълбокия снѣгъ кракъ мѫчно се освобождаваше отъ нея. Ние падахме твърде много въ тоя великолепенъ наклонъ, върху който пързалянето въ прѣсенъ снѣгъ е истинско удоволствие. За сега имахме не само да съжаляваме, но и едва ли не да проклинаме нещастието си.

  Сигурни, обаче, въ посоката на движението, гледайки въ дълбочината подъ насъ Рилската рѣка, ние следъ уморително слизане презъ гората най-сетне къмъ 10 часа вечерьта освободихме краката си отъ скитѣ.

  Мистичниятъ сигналъ на клепалото ни събуди всрѣдъ тихия зименъ животъ на манастира, потъналъ между бороветѣ, надъ чието царство се издигаха обковани въ леденъ панциръ стенитѣ на Голѣмия Купенъ и Рупитѣ. Днесъ нашиятъ пѫть трѣбваше да следва долината на р. Илийна, отдето презъ долината на р. Радовица да изкачимъ голѣмия Ай-Гидикъ и малкия Ай-Гидикъ, следъ което вече ни очакваше финалното спущане въ мъртвата долина на Недобърската река. Едно весело пѫтуване покрай релситѣ на Илийнската дековилка ни отведе следъ нѣколко часа при устието на р. Радовица. Останалата часть отъ деня ние почивахме и се радвахме на единъ прекрасенъ студенъ ясенъ день. Сгушени вечерьта въ малката работническа колиба, ние спахме добре до разсъмване. Тая добре затворена долина мѫчно би събудила настроение съ липсата на гледки и просторъ, но великолепното време, което се четѣше въ синьото айгидишко небе, бѣ достатъчно. Хубава слънчева утринь бѣ замѣнила нощьта, долината лежеше затворена съ дебела снѣжна покривка. Движението въ тая прекрасна природа, обаче, скоро се свърши. Стѣсняването на долината и стръмнината на склоновете ни подгони къмъ заледенитѣ западни поли на Ай-Гидикъ. Бавно и уморително промъквано нагоре, особено въ мѣстата, лишени отъ стегнатъ снѣгь, ние потъвахме дълбоко. Въ 11 часа ние напустнахме залесената долина и излѣзохме на открито въ горния планъ на Радовица. Нѣколко незначителни лавини изгьрмѣха долу, свличайки се отъ дѣснитѣ улеи надъ рѣката. Хубаво топло слънце гладѣше цѣлата Рила. Въ дѣсно надъ насъ нѣмъ се издигаше Ай-Гидикъ, единъ отъ най-красивитѣ доминати на Южна Рила, чиито склонове и широки циркуси биха дали може би най-хубавитѣ ски-терени на България. Oтъ тукъ ние се издигахме къмъ Ай-Гидикъ. Полека-лека задъ последнитѣ рилски височини на югъ Пиринъ показваше челата на своитѣ върхове. Ай-Гидикъ, ето едно мѣсто въ бългapскитѣ планини, гдето окото се губи въ върхове и долини. Пейзажътъ е наситенъ съ постепенно изчезващи въ далечината масиви, а сравнително високото положение на тоя пунктъ дава грамаденъ просторъ на погледа. Първитѣ следобѣдни сѣнки тежеха вече върху източните склонове на върховете, когато ние бързо се спущахме на ай-гидишкия превалъ. Единъ хубавъ обѣдъ и една продължителна почивка на тоя студент, вѫзелъ, гдето се срѣщаха Бистришката и Динковата долини 1) ни подготви за последното рилско изкачване. Издигайки се по северния склонъ на Малкия Ай-Гидикъ, ние се прощавахме съ нашия досегашенъ пѫть. Една чудно хубава рилска панорама се откри на изтокъ, а смутено навелиятъ главата си Ай-Гидикъ надничаше къмъ югъ, върху чиито склонове се виеха сега нѣколко хубаво изрѣзани ски-серпантини. Отъ дветѣ страни на този гигантъ отъ долинитѣ се подаваха кълбести облаци, украсяващи като букети неговия широкъ пиедесталъ. Преди 6 години азъ гледахъ тоя зименъ девственикъ отъ родопскитѣ покриви Белмекенъ и Равни-чалъ, издигащъ се гордо всрѣдъ непокѫтнатия зиме масивъ и закръглящъ съ снѣга на своитѣ склонове южния профилъ на голѣмата българска планина. Хубава пурпурна свѣтлина сега заливаше въ далечината каменнитѣ отвеси на Купенитѣ, а една прекрасна верига отъ горди великани се криеха единъ задъ другь на изтокъ. Кое чувство бѣ свързано съ тихото съзерцание, не бихме могли да кажемъ, но въ тая снѣжна пустиня, която не познаваше нито скитѣ 2), нито пикела или вѫжето, ние бихме останали дълго, ако бързо скрилото се слънце не отстѫпваше вече на ледената и мъртва сивина на нощьта. Единъ по единъ изгасваха червенитѣ огньове на заледенитѣ рилски върхове и последнитѣ загубваха своя релиефъ, оставяйки бѣлия си силуетъ въ далечината.

  Ние се надвесихме надъ последния рилски циркъ. Въ него сега царѣше слабата още фосфорна свѣтлина на луната. Въ дѣсно въргьтъ Парангалица затуляше последното сияние на хубавия рилски день, а единъ леденъ северозападенъ вѣтъръ покриваше следитѣ на нашия траверсъ. Долу всрѣдъ снѣга на Разложката долина, въ две грамадни групи, свѣтлинитѣ на Банско и Мехомия напомняха за топла стая и храна. Надъ тая хубава долина се издигаше още единъ леденъ свѣтъ. Малки сиви облаци отдѣляха гориститѣ склонове на пиринския масивъ отъ неговитѣ скалисти зѫбери и била, а единъ бѣлъ облаченъ прѣпорецъ гладеше елегантнитѣ върхови линии на гиганта Елъ-тепе и неговитѣ красиви сателити.

  Внимателно спущане по скованитѣ сега южни склонове на Малкия Ай-Гидикъ ни свали твърде уморени надъ Недобърската гора. Тукъ има много снѣгь, добре заледенъ и въ страшно студената, но тиха нощь, се чуваше само тракането на четири чифта ски. Хубавата пълна луна съ студената си свѣтлина очертаваше сега нашия пѫть въ предѣлнитѣ отдѣли на южнорилскитѣ склонове. Въ 3 часа сутриньта, прибирайки се въ малката стаичка на Недобърската община, ние погледнахме още веднъжъ Рила. Сега въ цѣлото си протежение отъ северъ до югъ, тя лежеше подъ нашитѣ следи. Върху нейния последенъ циркусъ падаше вече сѣнката на Парангалишкия сфинксъ, изрѣзана отъ луната. Тъй диви и студени, изправени надъ насъ, върховетѣ на южна Рила изпращаха съ свирепа вѣтърна симфония отъ своите височини ледени привети на пиринскитѣ си братя.

  Единъ день по-късно ние изкачвахме нашия старъ зименъ приятель Пиринъ, но неволно погледътъ ни бродѣше далечъ нейде между Малкия Ай-Гидикъ и Парангалица, къмъ последния превалъ на Рила, върху който вѣчно ще стои у насъ споменътъ за първия снѣженъ траверсъ на голѣмата българска планина.

  1) Понастоящемъ на това мѣсто джумайскиятъ клонъ отъ Б. Т. С. строи една голѣма хижа.

  2) Първиятъ изкачилъ зиме върха Ай-Гидикъ е Ив. Владигеровъ презъ 1930 г.

 

  Д-ръ Л. Телчаровъ

 

   Препечатано от сп. БЪЛГАРСКИ ТУРИСТ, год. XXVI, февруари 1934, стр. 22-24.

Материалът е написан от:

Kuber

Включен в списание:

бр. 33, дата 2021-01-12

В близост можете да намерите:

Из омайната Рила (част 2)
Василъ Узуновъ (продължение и край) На 16 авг. сутриньта въ петь часа потеглихме прѣзъ източната монастирска порта за Рибнитѣ езера. Сега съставътъ на дружината бѣше промѣненъ. Поручикъ Сп. бѣше си отишелъ, понеже изтичаше отпуската му. Професоръ Д. не ни придружи – домашни причини го задържаха. В ...
Народни поверия за рилските езера
Павел Делирадев Повече от 150 езера пълнят коритата на Великата Рилска пустиня. Това са сините гълъбови очи на високата планина. Те внасят веселост всред мрачните върхове и скалаци, що ги окръжават. Без тях високите планини биха били по-тъжни и по-сурови, каквито са Кавказките планини. В тези сини ...
Нехтеница – вр. Налбант (Ковач) – Нехтеница
Описаният тук маршрут е кръгов – през Якорудските езера, връх Налбант и хижа „Грънчар“. Осъществим е за един ден, както направих аз. Неговата начална и крайна точка е местността Нехтèница, където е построен кантон „Нехтеница“. До последния води асфалтиран път от гр. Якоруда, който минава през местно ...
Якорудски езера
Якорỳдските езера са едни от най-красивите в Рила. Разположени са в едноименния циркус. Той заема изворните части на р. Нехтèница, и е широко отворен на изток към нейната долина. Тази река (Нехтèница), десен приток на р. Бèла Мèста, е по-известна днес с името Голèма Бàненска рèка, а по-надолу (след ...
Попова шапка
Атанас Алексиев С името Попова шапка се назовава един връх между долините на р. Черни Искър и Манастирска река в Северозападния дял на Рила. Обаче, точно кой връх е Попова шапка – за това се води спор, както между туристи, така и между местни люде. Ще поясним по-долу от къде произлиза този спор, че ...
Български турист © 2014-2021
За нас | Връзка с нас
Чатът на БГ Турист
×
с автор: Kuber
информация за този чат